Като дойде реч за Франция и за открития в областта на изкуството, в които е замесено и българско име, без значение с мъжко или женско "сърце", все ще изскочи някоя неприятна изненада. Изкуствоведката от Канада с български произход Богомила Уелш-Овчаров (Богомила - какво сладко за всеки българин име, убеден, че и ний сме дали нещо на света и най-вече поп Богомил - или Богу не мил по презвитер Козма), открила цял тефтер с рисунки на Винсент ван Гог, нюйоркската издателска къща "Ейбрамс" го издава луксозно и скъпо, музеят на Ван Гог в Амстердам обаче, който има тежката дума за това кое принадлежи на великия холандец и кое не, обявява скицника за фалшификат и... И бурята тръгва да кърши артистични клонове и да ги свива на резил.

На резил бяха свити клоновете и на българския поет Кирил Кадийски, когато през 2007 г. френският вестник "Фигаро" го обвини, че е фалшифицирал уж намерен от него екземпляр на поемата на Блез Сандрар "Легенда за Новгород". Това е произведението, на което Сандрар държал много, слагал го начело на всичките си библиографии и литературните изследвачи страшно скърбели, че всъщност е неоткриваемо. "Поема за Новгород" била издадена в Москва само в 14 бройки, благотворителното начинание осъществил неизвестен приятел и благодетел на французина, който преди смъртта си похарчил за това последните си спестявания. След като през 1995 г. Кадийски уж го намерил в антикварна книжарница, затулено в томче на руския поет Михаил Арцибашев, швейцарски почитател на Блез Сандрар (който също е швейцарец, роден е в селцето Ла Шо дьо Фон през 1887 г., истинското му име е Фредерик-Луи Созе) обявява, че е готов да плати 50 000 долара за открития от нашия поет екземпляр на поемата. Само че руската литераторка Оксана Хлопина доказва, че уж ненадейно проблясналата книжка е фалшификат, тъй като шрифтът, с който била напечатана, по онова време още не бил навлязъл в руското книгоиздателско пространство. Технически са основанията и на Амстердамския музей да оспорва находката на нашата Богомила Уелш-Овчаров - рисунките били изписани с кафяв цвят, докато Ван Гог рисувал с черно, което годините трансформирали в кафяво. Тоест, не са истински те, фалшиви са отвсякъде.

50 000 долара, готови да бъдат заплатени от швейцарския колекционер, сякаш са ключът към Сандраровия фалшификат. Кирил Кадийски, разбира се, отрича да е получавал такава сума и няма причина да не му вярваме, но луксозният албум на "Ейбрамс", който със сигурност струва скъпо, е ясно за какво е издаден - за печалба, естествено. Затова и контра-обвинението срещу музея - той искал монопол върху произведенията на художника и върху тяхното репродуциране. Като нито едните, нито другите се сещат за знаменитата статия на Валтер Бенямин "Художествената творба в епохата на нейната техническа възпроизводимост", в която се твърди с абсолютна сигурност, че артистичният продукт вече няма аура, че техниката го е лишила от такава. Може би да, със сигурност е вярно, но пък аурата на художественото име си стои непокътната и по някакъв начин вече името придава стойност на произведението. Тогава сякаш вече няма значение дали рисунките са на Ван Гог, ако публиката ги признае за такива. Пък и да не ги признае, самият скандал около албума е вече гаранция за пазарен успех - ще се купува най-малкото за сравнение с други творби на Ван Гог, за да се твърди "компетентно": "А бе май са негови! - Ама как да са негови, вижте контура, вижте израза на лицето - никакъв Ван Гог!"

Казвам всичко това, за да утвърдя нещо, все по-често забелязвано от художествениците критици и експерти - в пазара на изкуство вече по-значимата роля сякаш е тази на скандала, не тази на вкуса. През 1961 г. Пиеро Манцони, италианският концептуалист, създава знаменитото Merda d'artista в 90 броя, един от които на аукцион в "Сотби'с" през 2007 г. е продаден за 124 000 евро. Какво да говорим за потопените във формалдехид акули, овце и телета на Деймин Хърст или пък разхвърляното "Моето легло" на Трейси Емин? Или пластинацията, която включително можеше да видим и тук, в България? В Русия пък заради проекта "Краят на веселието" на братята Чапмън "Ермитажът" беше обвинен дори в разпръскване на екстремизъм. С други думи, не вкусът води в наддаването за едно произведение на изкуството, а скандалът, който то предизвиква. Пък дори заради кризата да падат цените, както се оплаква авторът на "Диамантеният череп", който през 2008 г. на търг в "Сотиб'с" продава творби на обща стойност 206 000 000 долара. Хърст е категоричен: "Всяко произведение на изкуството струва толкова, колкото са готови да платят за него". А тази готовност е толкова по-голяма, колкото по-голям е скандалът...

Ето защо няма значение дали скицникът с рисунки на Ван Гог е фалшив или не, значение има единствено шумът, вдигнат от и около него. Та като съдим по децибелите, стигнали чак до България, без съмнение рисунките са "истински"...