Големите и силни държави са вредни за останалите страни, пък и за собствените си граждани. Нещо такова - хиперанархистично впрочем, често повтаря в късните си етико-философски разработки Лев Толстой. До голяма степен можем да му намерим потвърждаващи факти и доказателства. Работата е там, че малките държави изглеждат кротки и хрисими не за друго, а понеже са малки. Тяхната естествена политическа мечта е да станат големи и силни. После, ако може, още по-големи и още по-силни.

Тук спирам, като оставям на вас да намерите коя дума е ключът в тази антиномична въртележка.

Държавата Куба изгуби и изпраща своя ярък, харизматичен и противоречив Команданте - Фидел. Докато кубинците в Маями крещят от възторг, то кубинците в Куба тъгуват - изглежда искрено. Какво или кой прави така, че населението на една страна стига до толкоз висока степен на разделение, в която омразата



вече изглежда като пароксичен гърч?



Няма предвид само Куба, а и Виетнам, Палестина, Корея, Ирак...

Казват, че срещу Кастро е имало стотици и стотици опити за покушение. Нека помислим върху това. Половината да е вярно, то е ненадминат световен рекорд.

О, триумф на постоянството и от двете страни, о - достойна почти за страхопочит методичност! Едните - да не се отказват да опитват, но и другите - да не се отказват да пречат. Монументално окаменяване на политическия антагонизъм, чийто символ - деветдесетгодишният Кастро, накрая си умря в леглото. Тези покушения, безспорни не като количество, а като дълготрайно и методично предизвикателство, могат да ни накарат да разсъждаваме за:

1. Стъписващото постоянство на утрепвачите;

2. Стъписващото постоянство на опазвачите;

3. Очевидната трудност да се намерят съмишленици, дори за много и много пари, между близкото обкръжение на Фидел.

Интересува ме кога това окаменяване на антагонизма става факт, кога омразата се превръща в поколенческо-щафетна палка и почва да гарантира такава степен на разделеност, че подобна страна става арена за външни политически въздействия от всякакъв вид? Мисля, че разковничето е в политическите убийства, в тяхната масовост. Разбира се, посягането върху собствеността, лишаването от социален статут, репресиите също играят важна роля, но политическите убийства са тези, които правят необратим процеса. И очертават граница, чието прекрачване не предполага връщане. Афганистан, Чили, Либия, територията на несъществуващия като държава, но съществуващ като пространство и население Кюрдистан...

Не твърдя, че тези злощастни разцепления са плод



единствено на тъмни сили отвън



Твърдя, че такива сили се възбуждат и започват да потриват ръце, когато усетят растящ антагонизъм в пространства, оставали досега встрани от ловната им територия. Тогава те включват катализиращи технологии, повечето от които са отработвани с векове. Едните, впрочем, включват, а другите патят - изглежда това са практиките на международната политика, които не аз или вие можем да променяме, колкото и да не ги харесваме.

"Цврчак у децембра" се казва книгата на един сръбски поет - Братислав Миланович. Значело "Щурец през декември". Значело още, че щурец през декември е знак за големи промени. Какви - не се знае точно. Така поне било народното поверие - щом цврчак цвърка по студеното, значи ще има обръщане на света. Значело обаче и още нещо, разказа ми той с половин уста - с тази дума - цвъркането, и още с думата "цврчаци" наричали масовите озвучавани със свирки демонстрации и съответно свирачите, довели до падането на режима в Сърбия. "Това цврчане би трябвало да е хубаво, а не лошо" - отбелязах. - Не доцврчахте ли така до свободата и демокрацията?"

"Доцвърчахме, доцвръчахме...И аз цвръчах" - рече ми той. - Доцврчахме до едно големо нищо. Разбрах го, като видях бомбите над родния ми град."

Както и да е - Фидел Кастро и днеска дели не само Куба, но и света. Има такива, които го мразят искрено, и такива, които нищо чудно да го носят по тениски и флагове още десетилетия напред.

Кое прави политическото убийство приемливо за тайните служби и политиците знам, но кое и каква сила го прави приемливо за писателите ми е трудно да определя. Само се сещам за един разтърсващ разказ на голям фен на кубинската революция, водена от Кастро -



прочутия аржентински писател Хулио Кортасар



Разказът се казва "Някой, който се шляе". Там, без имена, участват трима - пианистка, която свири в кубински бар, тъмен субект, вероятно един от многото, дошли да правят атентати в Куба, и още по-тъмен, който "просто се шляе". Последният гледа пръстите на пианистката какви са хубави, и си мисли, докато души тъмния тип, нещо такова: "И за тая работа трябват пръсти, такива като на пианистката не стават."

Декември предстои, а цвръчакът не изглежда да свършва.