Преди 13 години в България бяха проведени избори за Велико народно събрание. "Първите свободни и демократични", както се казваше тогава. Около тях цареше малка образователна еуфория. Народовластието изглеждаше толкова непознато и сложно, че в голяма медийна кампания се обясняваше подробно, словесно и нагледно (съвсем като за глупаци) как се влиза в тъмната стаичка, как се слага бюлетина в пликчето, как то се затваря, пуска се и се подписва списъкът. Всъщност дедите ни отдавна са знаели какво е това демократични избори, минали са сложна, многоетапна школовка по провеждането им и, от формално-историческа гледна точка, могат да претендират за водещо място в масовизирането на тази процедура - майка на всяка демокрация. Когато Търновската конституция въвежда "всеобщо, тайно, пряко гласоподаване за всички мъже, навършили 21 години", това звучи авангардно, че и революционно за тогавашния свят. На практика младото княжество е четвъртата страна в Европа (след Швейцария, Франция и Германия, твърди проф. Пламен Цветков), която не ограничава с ценз достъпа до бюлетините за своите зрели мъже. При това в Германия парламентът имал малко права, а реалната власт си оставала в ръцете на юнкерско-чиновнически елит. Просперираща Австро-Унгария избирала своите парламенти по сложна многостепенна система, в която имало и съсловни привилегии. Освободителката Русия стигнала до собствената си изборна свобода едва през 1917 г., но нейното първо Учредително събрание е разгонено от Ленин, а следващото начало е чак при Елцин. А ние пък, отгоре на всичко, сме били и безспорен първенец на Балканите.

---------------------

Впрочем, ако е за историческо състезание, българите могат да поставят началото на своята демократична избирателна традиция и по-назад във времето. Нещата с изразяването на народната воля при нас започват отдавна. Сега мнозина се оплакват от една, едва 13-годишна реформа, а всъщност почти целият ХIХ век за Османската империя (и за нас в нея) е време на мъчителни модернизаторски промени. Налагани отгоре - кога от цивилизационен ентусиазъм на султан и везири, кога под натиска на външни сили - военен на Русия и дипломатически на Европа, и буксуващи надолу. Казано опростено, "Танзиматът" е нещо като една безкрайна "Перестройка", която разбива устоите на ислямската теократична империя и дава възможност на християнските народи един след друг да се измъкват от хватката й. През 1849 г. Високата Порта издала заповед за свикване на църковно-народен събор за реформи в църквата. Патриаршията се мотаела, съвсем по Тодорживковски се "снишавала", докато мине бурята, но българите, недоволни от злоупотребите на гръцката църковна номенклатура, изразявали все по-силно волята си за промени на събрания и в прошения до султана.

След Кримската война Европа натиснала султана за повече реформи и през 1857 година в Цариград се събрали български представители с искане за църковна независимост. Проф. Петър Ников нарича това събрание "първи български парламент". Той е продукт на пробудилата се национална свяст и на една обща воля за еманципация.



"Депутатството" не е носело привилегии и доходи,



а по-скоро разходи, проблеми и опасности. Били обаче излъчени авторитетни и целенасочени лидери, които изпълнили задачите си. Големият историк не споменава за скандали при изборите. През 1860 г. в Цариград пристигнали 30 представители на всички български земи - това пък е "вторият български парламент". Той вече бил приет от османската власт и с него били обсъждани проблемите на реформата, но не бил признат официално.

Законна самостоятелна българска изборна институция възникнала през 1870 г. с учредяването на Екзархията. Тя имала не само църковна власт, а решавала съдебни дела и имала право да издава тескерета (документи за самоличност). Нейният устав трябвало да бъде приет от църковно-народен събор. Събрали се 35 представители от епархиите, а 15 били назначени по право. Сега вече българите избирали реална власт и кампанията била обагрена от страсти и комплоти. В борбите се оформили партии, а в агитациите се пускали и компромати.

Свободата за избор на истински парламент със законодателна власт обаче дошла със създаването на Княжество България. Според Берлинския договор едно "събрание на нотабили" трябвало да изработи Органически устав. Руският императорски комисар княз Дондуков-Корсаков "особено много се трудил да разбере какви именно българе трябва да се разумяват под нотабили (les notables de Bulgarie)....След дълго обмисляне той решил да състави едно събрание не само от лица, които заемат високи духовни и граждански служби, но и от народни представители, по един на 100 000 души, също и от представители на някои учреждения и общества, които са допринесли полза на българския народ", разказва в спомените си Марин Дринов. Така се стигнало до събирането на депутати, натоварени с



титаничната задача да строят нова държава.



Организаторите били притискани от времето и хаоса и не се формализирали много в процедурите. Учредителното събрание се състояло от представители по право (висшето духовенство и чиновничество); по назначение от императорския комисар и по избор от народа. За последните се прилагал редът, важащ при избор на съдии по двустепенна система - народът избирал гласни, а те избирали депутат. Самото събрание не е извършвало проверка за редовността на изборите, но в едно от заседанията е казано, че "администрацията ги водела лошо и се бъркала по каприз, а не по жизнени и идейни интереси". Драган Цанков пък подхвърлил, че "администрацията не се меси, но някои са интриганти".

Всъщност Учредителното събрание е събрано набързо и ако някой е искал да се заяжда, би могъл да го провали. Владиците участвали по право, но най-важният, екзархът, не отишъл в Търново. Той бил османски поданик и не искал демонстративно да напуска Цариград - така запазвал влиянието на Екзархията в империята.

По право влезли представители на Рилската обител, на Одеското българско настоятелство и от Виенското благотворително общество "Напредък". Някои влезли и по двата начина. Депутатът Христо Попнеделев влизал по право като кмет на Севлиево, но за по-сигурно провел и гласуване "с боб и царевица".



Бобеното зърно в урната значело "за".



Иван Каранов от Дупница пък не разбрал как е станал депутат. Окръжният началник му казал да тръгва за Търново, а той учителствал и дори не знаел, че е кандидат. В крайна сметка в залата попаднали 229 депутати, от тях 92, избрани от народа, и 21, назначени от Дондуков. Някои депутати били избираеми на длъжностите си, които ги пращали в парламента, примерно съдиите. Списъкът на Дондуков включва 11 турци. Руският комисар се погрижил за етническата и религиозна толерантност, щото турците не трябвало съвсем да ги няма. Учредителното събрание не представлявало всички българи. В Търново дошли пълномощници и от Източна Румелия и Македония, но те не били допуснати в заседанията. За тях пък важал различен ред.

Органическият устав на Източна Румелия бил изготвен от комисия на представители на Великите сили и наложен на населението без избори и референдум, а в Македония и Тракия положението с народната воля и свободи било съвсем комплицирано. Всъщност чисто формално по същото време и в Османската империя бил правен опит за цивилизован законов ред. През 1876 година Митхад паша прокарал първата конституция, за да измъкне империята от външния натиск за реформи и автономия на християнските земи. Бил свикан и парламент. В него заседавали 115 депутати (69 мюсюлмани и 46 други). Сред другите имало и 7 българи. Немюсюлманите били представени основно от богати търговци и хора, свързани с османските власти, на нашите им викали "чорбаджии". Този парламент заседавал в тежки военни условия, но в него имало остри обсъждания, опозиция и скандали.

През есента на 1877 година султан Абдул Хамид го разпуснал и провел нови избори. В Цариград имало изборна кампания, а по провинциите - не. Там местните власти утвърждавали спуснати отгоре кандидати. И този парламент не се харесал на султана и бил разпуснат. Оттогава насетне за Македония и Тракия започнала една дълга борба за демократични реформи, обещани в чл. 23 и 62 от Берлинския договор.

В княжеството бил приет демократичен избирателен закон, всички мъже гласували, нямало депутати по право, оформили се партии, агитациите ставали все по-страстни,



а скандалите и нарушенията - по-фрапиращи.



Мнозина се съмнявали в разумността на това увлечение по демокрацията. Търновската конституция изглеждала като "якобински парламентаризъм, импровизиран в един вчерашен турски вилает", пише Симеон Радев. В Източна Румелия бил пробван вариант с по-ограничени избирателни права и той функционирал до Съединението през 1885 година. И там имало скандали и нарушения. Една от основните критики към Търновската конституция е за "излишъка от демократизъм" в избирателното право. "Това е причина дето ние нямахме и скоро не ще имаме в народното ни представителство болшинство от людие самостоятелни и некористолюбиви", пише един от първите депутати, Гаврил Ненович. "Законите ни не са лоши. Лошото е, че не сме имали искрени хора за провеждането им", твърди той.