Военно време е, хвърчат снаряди, свистят ракети. Картината е страшна, високият боен дух е важен. В Ирак Саддам прави това с патриотични песни по телевизията (стратегия на аудио-визуалния камуфлаж), в САЩ Буш препоръча на CNN да не показва убитите, ранени и пленени съюзнически войници (стратегия на визуалното замъгляване). Българската територия сякаш няколко пъти е удряна от същата като в Персийския залив операция "Свобода за Ирак", значи и тук високият дух е важна точка от дневния ред. Като по възможност повдигането му трябва да става със звук и картина, особено със звук: още Ботев е забелязал, че нашата храброст върви редом с буйните песни. Ако пък тия песни са и македонски, бойният дух не просто се вдига, той направо хвърчи в облаците.

Ето го най-успешния микс - македонската песен "Йовано, Йованке" и битката при Дойран през Първата световна война. За него се е сетил Слави Трифонов и напълно естествено - няма по-добър от него в напипването на народния пулс и в гъделичкането на народното самочувствие. В окопна тиня до шия, без "камънье и дървье", но с поръждавели пушки и окъсани шинели, "Ку-ку бенд" и неговият фронтмен геройски отбраняват фронта при Дойран, не позволявайки на силите на Антантата да пробият българската отбрана. А в решителния час слагат щиковете и се втурват да прогонят врага. С вик "По пет на нож!" естествено.

Учудващото в този горещо патриотично-милитаристичен клип обаче е фактът, че той е направен за една по същество любовна песен. Вярно, любовта е нещастна, както нещастни са и завършеците на всички български войни (тук да му мислят Буш и Паси), но все пак какво общо има тя с военните подвизи на българина. Освен ако не приемем, че след като майката на Йованка не я е пуснала "дома да ми дойдеш", лирическият герой от мъка си е стегнал вързопчето и се е влял в стройните и храбри редици на българската армия. Но дори да е така, на мен продължават да не ми се връзват "сърце мое, Йовано" и една от най-кървавите битки през Първата световна война. Както се казва: "Нерде Ямбол, нерде Стамбул!"

Освен ако не предположим друго: няма никакво значение коя е песента, важна е картината. Тя трябва да възбужда и събужда гордост, да ни прави велики и да ни показва, че сме велики (ако и сега да не сме), да ни убеждава в нашата неповторимост, уникалност и абсолютна изключителност. Да посочва сиреч гордостта, че съм българин и това, че съм син на юначно племе. Като най-интересното от всичко е, че макар песента да е любовна, в картината няма и намек за женско присъствие; то е замъглено също както CNN замъглява страшните картини от иракската пустиня. Българинът е мъжкар: за какво му е Йованка, като си има Дойран. Въпросът е да му вдигне самочувствието, а с каква точно песен - не е толкова важно. И си е чист късмет, че мелодията на "Йовано, Йованке" звучи също толкова страховито, колкото и тази на "Ден денувам".

"Йовано, Йованке" - последната българска патриотична песен...