На бюрото на Джордж Даблю Буш в Овалния кабинет са наредени в рамки снимки на любимите му същества - на жена му Лора и на щерките му близначки Джена и Барбара, както добре се вижда от излъчените напоследък телевизионните кадри оттам; и май на майка му Барбара и на баща му Джордж. Докато му докладват за ефекта от бомбардировките над Багдад, Басра и Мосул, на Джордж Даблю Буш и през ум не му минава, че в момента бомбите превръщат на тресчици и песъчинки хиляди подобни снимки в тези градове; заедно с бюрата; заедно със стаите, където са тия бюра; заедно със сградите, където са тия стаи; заедно с притежателите на снимките; заедно с хората, заснети на същите тези снимки... През ум не му минава, че всичко това става на тресчици, песъчинки, казахме, черни и алени, и дим - или поне така изглежда от желязната му лицева мимика, наподобяваща изражението на жънещ тексаски комбайнер. А може и да му минава през ум, но ние не знаем. Защото умът и чувствителността на Джордж Даблю Буш са един от най-големите секрети в тази война. Остава се с впечатлението, че цели отдели и на ЦРУ, и на ФБР най-строго охраняват този секрет - да не би случайно в медиите да изтече и най-малка информация.
Ето вижте Тони Блеър, който определено не е толкова голям: ясно се вижда, че в последно време човекът целият се смъкна, състари се, косата му окапа от притеснения, колкото и да го дава хард и да се разрошва за пред камерите. А Джордж Даблю Буш не трепва и не трепва. Какво прави тук най-силно впечатление? Най-силно впечатление тук прави, че и когато става дума за бомби, и когато става дума за бисквити, лицевата му мимика оставаше - доскоро! - една и съща: което е най-верният индикатор. Даже навремето при екшъна с бисквитата май повече се бе раздрусал. Но при големите е така. Най-големият, Сталин, хептен не трепваше... Само луличката му се разгаряше, като пещта на локомотив, теглещ поредния ешелон за Сибир. Пуф-пуф-пуф-пуф! Та за какво говорехме? Да - за снимките на близките същества, които всеки обича да поставя на работното си място, включително и големите - като Джордж Даблю Буш. Отделихме им такова място на тези снимки, защото това е единственият мост, който свързва, от една страна, големите, и от друга, обикновените хорица - обикновените американци, обикновените българи и обикновените иракчани. Сега, след като изчерпахме темата, какво да кажем за финал? Дано Джордж Даблю Буш да стиска зъби и да продължи да залага на здравото тексаско начало в душата си и в никакъв случай да не допуска да го връхлетят по този мост кошмарите, пълни с черни и алени песъчинки и дим, подобно на Тони Блеър. Но ако съдим по тиковете му по време на онзиденшната му реч в Тампа, Флорида, май съветът ни е закъснял. С една дума, ако войната не приключи до дни, друг ще трябва да приема парада на победата.
