|
| *** |
И - такава е горчивата истина - човек и добре да живее, накрая се пенсионира. Не става дума обаче за каменен надпис - тя е изписана на челата ни.
Но ние с колегата Варадин се опитваме някак си да държим още фронта, като се надяваме поне внуците ни да получават европейски пенсии. Макар че навремето Премиерът предлагаше техните да станели като българските.
Вземем ли с колегата Варадин нашите, си гостуваме на разменни начала. Този месец е негов ред да ме посрещне. С приповдигнато настроение тръгвам към дома му - радвам се за приятеля си, че е получил коледна надбавка. Аз, да си имам късмета, за няколко лева отгоре се разминах.
Е, Премиерът Слънце не може да огрее всички, като знаем какво му е на главата. Някой разправяше, че неслучайно избухвали пожари, за да може и той чат-пат да работи по специалността си.
И се сещам за думите на колегата Варадин: "То и нашата е една... От задник слънце озарени..."
Пътьом едва не се сблъсквам с кварталния клошар. Като го гледам, съвсем е в крак с времето. Колите сложиха зимните гуми, а той - зимните гуменки. И крачи бодро, наперено - дето се вика, "пет пари у кесия". Даже рецитира: "И хлебец еж, ракийка пий - дий, произволе, дий!"
За малко да се просълзя - ех, още се срещат поетични души. А докато ги има, няма да погине тази държава.
Стигам точно навреме у колегата Варадин. Звъня на вратата, той отваря и двамата по традиция запяваме "Времето е наше!" - сещате се за кое време става дума.
Събличам се в антрето и отиваме в кухнята. Масата е сложена - ракийката вече е сипана в чашките, има мешана туршийка, даже и препечени филийки, леко намазани с маргарин.
- Ех - възкликвам, - живот си живеем това ние, пенсионерите!
- Ами при тези скъпи погребения - играят веждите му - нямаме друг изход!
- Наздраве да е - казвам и чашите звънват. - То като няма изход, все ни предлагат избори.
- А изходът е там - суче мустак колегата Варадин, - откъдето сме влезли!
Палим по цигара, пием и замезване. Какво му трябва повече на човек - едно хубаво управление. Ама много хубаво не е на хубаво - я какви магистрални и прочие успехи се отчитат, да се чуди човек защо сме на този хал... Преди време се питахме кога ще ги стигнем американците, сега не смеем да попитаме кога ще ги стигнем румънците, дето бяха бетер нас.
Но ракийката ни е екстра, не е някаква си цуйка. С моя приятел я купуваме от едно и също място. Качествена изба с верига от магазинчета в цялата страна. В нашия град са две такива. Ама няма да ви кажа къде са, за да не правя зловредна реклама, че и НАП да не ги надуши и да ни вгорчи живота, дето го живеем от немайкъде. Все пак по 7 лв. литърът е.
- Писна ми от преходи и избори - сумти колегата Варадин. - А сега и гласуването стана задължително. Па искат и - сочи зад гърба си кратунките, които красят битовия му кът - мажоритарно да ги избираме.
- Важното е шоуто да продължава - хиля се аз и се пъча като Фреди Меркюри.
- Пази, Боже, от сценаристи, дето се ръгат в политиката - клати глава моят приятел. - Нали им гледам смешките по телевизията, на които все червени точки им слагат. Явно тия списвачи имат бая сексуални проблеми.
- Обаче пък, ако паднат субсидиите на партиите... - опитвам се да мина на нещо по-ведро.
- Таванът на субсиите не падна - прекъсва ме той, - ти искаш самите субсидии да паднат! Ще гласуваме задължително и ще плащаме данък субсидии. За такъв гювеч те не са и мечтали!
Поглеждам часовника - време е да тръгвам. Следващата ни среща е догодина. Нова година - нов късмет. При същата пенсия...
Навън пак едва не се сблъсквам с клошаря. И той се е почерпил - пее гръмко "Я люблю тебя, лайф, и надеюс что это взаимно".
Ех, мисля си, не един живее с някаква Надежда. Стига да не разбере жена му. Важното е шоуто да продължава.