Заедно с приятеля ми отиваме рано сутринта на градското сметище.

Забелязали сме, че по големите празници народът се отпуска и бърка дълбоко в кесията си. И колкото по-дълбоко бърка, колкото повече харчи, толкова повече после изхвърля. Така после на градското сметище човек може да попълни запасите си от различните ментета и лъскави предмети. На входа на сметището клечи един бродяга и вяло вика:

- Плазма! Плазма!

- Този - вика приятелят ми, - през миналите празници намери цяла една плазма на сметището, ама тя не става нито за ядене, нито за пиене, нито за завивка става. Клеча до нея две седмици и почти полудя от глад.

Тъкмо решаваме, че вече сме намерили важните неща и може да си тръгваме, и пред сметището спира голям и лъскав камион. Веднага отиваме при него и го питаме:

- Как е колега, откъде идеш?

- От президентството - вика той, - днеска изкарваме от там сметта.

- Че само един камион ли е? - пита приятелят.

- А - вика онзи, - близо дузина бяхме, ама всеки отива на различно място, да не личи. Казват, че всичко било класифицирана тайна.

Питаме:

- Кво, президентът ще се изнася ли?

- Не знам - вика онзи, - нещо такова май ще да е.

- Какво толкова карате? - питаме го най-нехайно.

- Не знам - вика онзи - нищо не ни казват.

Вадя от джоба си едно плоско шише, пълно с оригинално менте, и му го давам. Приятелят ми вади парче луканка. Шофьорът нищо не отказва.

- Само да погледнем в каросерията, става ли?

- Гледайте колкото си искате - вика шофьорът и захапва луканката.

Вдигнахме платнището и се заровихме в каросерията.Там беше пълно с кашони с книги, стари вестници, туристически справочници, албуми с изрезки. Имаше денкове с хитрост на дребно. Бяха струпани цели палети с клюки, сплетни и интригантство. Имаше чували с инат, сандъци с подлост и денкове с грубост. Търкаляха се и пакети с мнителност, излишна подозрителност и категорични мнения по всякакви въпроси. Бутахме, местихме, ровихме най-подробно - нищичко, ама нищичко, което човек да вземе и да отнесе у дома си. Гледай ти!

Викам му на шофьора:

- И защо караш тази плява тука?

- Не знам - вика. - Дотука ни водеше полицейска кола. Рекоха, че това е крайната точка.

- Бая дреб се е събрал в президентството, кво ще кажеш?

- Нищо няма да кажа - вика шофьорът. - А съм си отворил устата, а са ме оставили на улицата без работа и без нищо.

- Иначе - вика - ментето, дето ми го дадохте, си го бива.

Приятелят ми вика:

- Други курсове ще правите ли?

- Не - вика, - този е последният. Вчера карахме от правителството - все същите боклуци. Разчистват хората.

- И всичко сипвате тука, така ли?

- На различни сметища. За да не се разберело от врага.

- Кой е врагът?

- Не знам, бе, човек. Аз само въртя геврека, тия, дето ни охраняват, ги говорят тези неща.

Отпивам и му казвам:

- Някой си прави майтап с тебе. Ние тука, най-обикновените хора, ровим и преравяме тези боклуци и нищо читаво не можем да отберем, те се грижат врагът да не се добере до боклука и някой да не си направи изводи, така ли?

Шофьорът на камиона вдига рамене.

Тръгваме с приятеля ми обратно, а бродягата до входа на сметището седи, дъвче комат хляб и от време на време лениво вика:

- Плазма! Плазма!

- Шибан живот - обобщава моят приятел - дори от боклука на властта няма какво да избереш. Дето се вика, и на това не може да разчиташ! Поне плазмата да ставаше за ядене, да се успокои малко народът, а то и това не.

И после додава:

- Ако някой обещае плазмата да става хляб, а хлябът да става плазма - винаги ще печели от раз всякакви избори, така да знаеш!

Спирам го:

- Не им давай идеи, че тези горе луди ще ни направят! Трай си бе, човек!

Той млъква, влачим боклуците си бавно напред, а зад нас се носи лениво:

- Плазма! Плазма!