Времето на президентското междумандатие, в което действащият не си е тръгнал, а избраният още не е дошъл, е време на равносметка.

Като оставим конюнктурните хвалебствени дитирамби на шепа "политолози", едва ли в тази страна ще се намери някой безпристрастен наблюдател, който би дал висока оценка за мандата на Росен Плевнелиев. Всъщност не само "висока", дори и "средна" оценка трудно би дал някой. Днес за Плевнелиев е по-лесно да чуе добра дума за себе си в чужбина, но не и тук. След като рейтингът му летеше пет години като стрела надолу, ясно е, че сега тапетоносецът на либерализма е добре приет само от кръжеца, в който участва.

Разбира се, проблемите на Плевнелиев не се ограничават с онези десетки сладки средни по размер гафове, които той сътвори през мандата си. Нито кадрите с "българските" Скалисти планини, нито 200-килограмовото великденско яйце за папата, нито обявяването на Вацлав Клаус за президент на Чехословакия или онази тъпа реч за 3 март, в която пропусна да отдаде почит на загиналите за освобождението на България руски, румънски, финландски воини. Не са и няма как да бъдат определени като сериозни гафове президентската стратегия за интеграция на Mangali, прогонването на българските журналисти от срещата му с вицепремиера на Турция Бекир Боздаг. Ако ме питате мен - не е гаф, а е диагноза онова ненадейно негово твърдение, че е участвал с два плаката, написани върху тапети, в митинг на 10 ноември 1989-а пред парламента.

Проблемите с мандата на Плевнелиев бяха други - далеч по-важни.

Това беше тъжен за нас мандат - имахме си държавен глава, който



не успя да покрие дори минималните изисквания за престой на поста



Плевнелиев не успя да се справи с двете първостепенни задачи, които му възлага конституцията - да олицетворява единството на нацията и да представлява републиката в международните отношения.

Плевнелиев не олицетворяваше единството на нацията, напротив - той упорито и последователно избягваше баланса, не търсеше компромиса, не интегрираше, а сепарираше. След неговия мандат нацията определено е още по-разделена.

В акцията по осмисляне на този провален мандат самият президент се самоопредели като визионер и се похвали, че през 2016 г. бил навестен от 25 държавни глави. Освен това се сравни с Гаук, Обама и Меркел едновременно, приятелският хор го определи като човек, който лично е участвал във вземането на решения от международен аспект.

Смешно. На практика имахме президент, който провеждаше такава политика, която днес ни отдалечи едновременно и от Русия на Путин, и от САЩ на Тръмп (утре вероятно и от Франция на Фийон). Нашият представител пред международната общност успя да постави под съмнение и референдума във Великобритания, и този в Италия, т.е. демократичния вот в тези страни. На практика май само Германия и няколко бюрократи в Брюксел може да са доволни от "последователната политика" на Плевнелиев.



Във вътрешен план - като във външен



Най-най-най-голямата небивалица, която бе тиражирана тези дни по адрес на Плевнелиев, бе, че той "успял да запази нормални отношения с политическите партии". Някой би ли ми посочил партия, с която Плевнелиев днес е в нормални отношения? С ГЕРБ явно не е - все пак партията на Борисов тотално игнорира възможността за повторен мандат. С БСП - ясно - не е. С ДСБ определено не е - спомняте си реакцията на Плевнелиев, когато Радан Кънев направи опит за номинацията му. Никой не е чул Плевнелиев да е в добри отношения и с останалата част от Реформаторския блок. Плевнелиев беше, сигурно е и вероятно ще бъде в добри отношения с няколко души, които още не са регистрирани от СГС като партия. Той олицетворяваше тези хора и ги представляваше, той искаше да е техен и само техен президент.

Нахално е да твърдиш, че Плевнелиев правилно е напуснал полето на "писаните правила", тъй като е човек с мисия. Първо, това бе нелепа "опорка", която игнорира конституцията, законите и всякаква проява на нормалност. Второ, "мисията" на Плевнелиев бе изградена върху фалшивите прозрения, че е застрашена европейската и евроатлантическата ориентация на страната. Няма сериозен български политик (не броя Сидеров за такъв), който да поставя този въпрос. Не само това - тъй като и за слепите малки кученца в студената зимна нощ е ясно, че никой не ни напада, Плевнелиев през цялото време акцентираше върху глобалния характер на руската заплаха - Москва не само прегази Крим и Донбас, но и ще нападне Прибалтика, може би и Полша. Разбира се, за по-трезвите е ясно, че Русия няма как да си позволи да нападне страна членка на НАТО, без да рискува глобална война. Не конфронтация, а обратното - Русия предприе опити да намали напрежението около себе си. Ако не беше така, тя нямаше да приветства Тръмп.

Т.е. "мисията" на Плевнелиев очевидно бе не да брани европейския ни път, а да всее страх от потенциална руска агресия, от някакъв нов Берлински конгрес, който ще ни остави в някаква нова сфера на влияние. Пълен фалш - упорито, последователно повтарян през целия мандат. За да се стигне до оня епистоларен призив към Тръмп на 17-те бивши лидери - за Бога, бате, не сваляй санкциите срещу Путин. И абсолютно нелепото обяснение в любов към Достоевски.

Няколко души отчитат факта, че



мандатът на Плевнелиев съвпадаше с период на криза



Факт - въпреки че като транзитна страна България бе в периферията на кризата, тя е налична. Но тук успехи няма, колкото и да ги търсите. Плевнелиев остана безидеен като германски канцлер в тази криза. Когато нашата граница бе подложена на натиск, върховният главнокомандващ хал хабер си нямаше как да реагира. Той беше от тези, за които границата не означава нищо. Всеки, преминаващ зелената граница, беше бежанец, човек в нужда. Нещо повече, Плевнелиев казваше, че е грешка армията да бъде пратена на границата, защото турците щели да си помислят нещо лошо. Абсурдна теза, която с времето все пак отиде там, където й е мястото. С времето стана ясно, че сред мигрантите има всякакви хора, а дори и най-либералните се съгласиха, че България не е необходимо да бъде разграден двор. С времето стана ясно, че хуманизмът не се изразява в това да отвориш едната врата и да се надяваш, че гостите ще излязат през другата.

Като голям успех на Плевнелиев феновете му отчитат факта, че той е първият президент, назначил 2 служебни правителства и отказал да назначи трето. Успех?!? Хубаво е Росен Плевнелиев първо да отчете като успех служебното премиерстване на Георги Близнашки, пък тогава да го коментираме... А за да се стигне до служебното правителство на Близнашки, не се ли мина през онези протести срещу назначаването на Д. П. и онзи закон за ДАНС, който стана факт без вето на президента Росен Плевнелиев...?

Единственият истински плюс за Плевнелиев е, че успя да запази донякъде независимостта на президентската институция от опитите за влияние на основните партии. Както всички президенти преди него, така и Плевнелиев се бореше за еманципация от партията майка, в случая ГЕРБ.

И това е нещо. Следващият ни президент Румен Радев също може да запази независимостта на институцията. А може и да не успее.