|
| *** |
- Днес ще закусвам твърдо сварени яйца. Решил съм малко да се поразкърша, затова сам ще обеля яйцата си.
Издаде и ново нареждане:
- Никой да не ме безпокои! Днес ще е дълъг и тежък ден. Имам да наизустя дълго слово.
Закрачи от единия край на стаята до другия и запредъвква новата си реч.
- Скъпи мои евроатлантически ориентирани сънародници, бла-бла-бла. Всички ние сме от голямото семейство на истинските демократи, бла-бла-бла. Пак бла-бла-бла. И така до една дузина страници, никой не очаква по-малко от мен.
Спря се и запрелиства джобния си бележник.
- Трябва да дам интервю за телевизията, в което да разкажа за своето детство и юношество. През другата седмица ще разкажа за зрелите си години и за пореден път ще дам отчет за моята работа в президентството.
- Трябва да се изготви предложение до просветата. Ликът ми да бъде отпечатан на кориците на тетрадките от първи до пети клас. А времето на моя мандат да се изучава от пети до осми клас. Да се изготвят прецизни указания как моят мандат елегантно да бъде вписан в най-новата история на страната. Колко други лидери отпечатаха снимките си на кибрити и вафли, я!
Закрачи напред-назад и бързо продължи диктовката си:
- Аз единствен на срещата на високо равнище подарих на всички делегати акварели, които лично съм рисувал като малък. Аз бях първият и последният, който подари на папата яйце, толкова голямо, че от него можеха да се направят триста омлета, ако беше истинско, и това беше оценено високо. Аз отворих президентството за всички, които искат да влязат и да излязат от сградата. На всички срещи аз отивах пръв и си тръгвах последен, снимах се всички, на никого не съм отказал селфи или прегръдка. Знам езици, правя ясно разлика между горе и долу, знам къде е дясно и ляво.
- Аз бях този президент, който се обръщаше към народа си главно от страниците на чуждестранни вестници, защото знам колко струва родната ни журналистика. Аз бях този, който никога не се отдели от партията майка, никога не вдигна ръка на своите. Аз бях този, който никога не прости на Шиши.
Аз стоях зад всеки протестър и всеки Борисов. Аз съм този обикновен гражданин, който веднага ще отиде на барикадите с високо вдигнат тапет!
- Аз заклеймявах всеки, който заставаше пред нашата партия. Проведох референдум, който никой не призна, но пак ще го проведа.
Играх си на жмичка с гражданското общество и мога да кажа, че все аз побеждавах. Факт, който медиите винаги са укривали. Най-важното постижение за целия този мандат е, че народът свикна някак си с нас.
- Това - обяви на висок глас президентът - в най-общи линии е всичко за днес. Записахте ли всичко?
Никой не отговори на президента. Къщата беше празна и тиха като кантора на пенсиониран нотариус. Президентът тежко въздъхна. Дааа, мандатът беше свършил окончателно. Нямаше секретар и секретарки, нито специалисти по реклама и изящна словесност. Нямаше ги и обичайните посетители. Най-важното - нямаше го мандата му, беше изтекъл безвъзвратно в пясъците на времето. Нямаше канцелария, нито президентство, никакви дежурни медии. Само някъде навън дискретно клечеше охраната му. Можеше да планира, да диктува и да управлява колкото си иска, но само тук, у дома, в хола, пред огледалото или пред екрана на голямата плазма. Страшно нещо беше навикът на ежедневието, но по-страшното е, че мандатът беше отлетял и нямаше вече да се върне при него.
- Е - утешително си рече президентът, - поне къщата ми е голяма колкото президентската резиденция.
После седна да закусва и обели яйцето си сам.