Като караш по завоите на шосето, направено от трудоваци, от Самоков към София и стигнеш до Урвич, съзираш вдясно паметника на трудовака. (1)

Като на циганска сватба сега предизборно партиите се надпреварват да обещават. В ГЕРБ имали идея за доброволна военна служба, а "патриотите" - за съживяване на трудовата повинност. Двете идеи имат славна история.

В Балканските войни българчета, следващи в странство, се завърнали да се бият за България; хлапета като белгийския ми вуйчо Иван излъгали наборната комисия за рождената си дата, за да ги вземат войници.

Трудовата повинност в България била въведена през 1920 г. от Александър Стамболийски, след като Ньойският договор ограничил числеността на армията ни. Момчетата и момичетата работели в държавното строителство. Те недоволствали, предприемачите казвали, че държавата ги измества, в чужбина казвали, че България създава скрита армия и заобикаля Ньойския договор. След Стамболийски трудовата повинност станала Строителни войски. Баща ми получил повиквателна, откупил се законно, внасяйки определената за това сума, върнал се в Германия, където следвал.

Трудоваци имаше до 2000 г. Те строяха в България и чужбина. Началникът им генерал Пешлеевски ми показа трудовашки строежи в България и фотоси от река Лимпопо, над която нашите трудоваци построили мост и Нелсън Мандела бил доволен, а крокодилите в Лимпопо били недоволни, че ги безпокоят. (2)

Катуница идва от циганите катунари, които стануваха срещу моя прозорец под един от великанските каваци, каквито само там имаше. Циганска любов се казваха кюмбетата, които бързо сгряват и бързо изстиват. Видрица беше голямата торба, в която циганките слагаха какво ли не.

В Трудови войски циганите бяха подложени на обезвъшляване, ограмотяване и обучение в занаят: зидаро-мазач, кофражист, оксиженист и върха - шофьор на камион. Инструкторите им даваха весели нагледни уроци, които те никога не забравяха. Тресна ли те токът? Значи с електрожена не така, а така. Варовият разтвор ти се изсипва на главата, значи ще теглиш въжето с кофата ето така. Едно празно канче за храна - напълни го догоре от чешмата, дръж го между краката си. Който не потегли плавно и разплиска водата, излиза като напикан, ей че смешно. Но младите цигани получаваха път в живота, различен от калайджия, конекрадец, джелатин.

Към невръстните циганки животът е по-жесток. През 2016 г. циганска булка вървеше между 2 хиляди и 50 хиляди лева, но ги взема баща й. Гледачка на ръка?

Нямаше Queen, нямаше Bohemian Rhapsоdy, нямаше Mama-а-а just killed a man. На фестивала в Сан Ремо наградиха песента Zingara (Tomame la mano, zingara. Dime pronto que destino ves... - "Вземи ми ръката, циганко, кажи ми съдбата, виждаш ли любов"). (3)

Но в България новобогаташите се кефеха на чалгата "За крадец не ставаш, сине, ти си будала...". Единици са гениалните цигански музиканти като Иво Папазов-Ибряма и Джанго Райнхард. (4) и (5)

На невръстните циганки "демокрацията" предостави възможности: да забременяват в България и да раждат за осиновители в Гърция, да станат проститутки или джебчийки в Париж. Циганска орис. Дори Холокоста циганите не знаеха как да валоризират като евреите, научиха се само за тройка кебапчета и 30 лева да продават гласа си на циганските барони, които го препродаваха.

Гладни за себеизява борци и боркини за демокрация и интеграция на циганите лапнаха пари уж за циганите, но взеха парите за себе си, изпълнявайки кухи "проекти" и "програми", налазиха циганите бетер въшки.

Наред с язовири, напоителни системи, кооперативни цехове и земеделие крокодилът на "българската демокрация" лапна и строителната техника на Трудовите войски, доведе България до просешка тояга.

Един отминал свят, който вие никога няма да видите. Влизаш в аптеката и си купуваш алкохол и цигари. Бяха противоастматични цигари не с тютюн, а с не знам какво; купувахме ги да погодим някому номер - почерпим го, той смукне, плюе и ругае. Медицинското вино беше превъзходна "станимашка малага", гъсто, "в кърпа да го носиш", както казваха в Асеновград. Лекарите го предписваха на анемичните деца - една лъжичка сутрин със закуска.

После видях герой, живеещ в един отминал свят, много по-стар от моя.

Бях новобранец в Орешака. Беше хубаво. Вярно, в помещението, където уморени от дневните учения спяхме на нарове, усещахме гъделичкане по ходилата. Плъховете нежно ни правеха педикюр, изгризваха удебелената кожа на петите ни. Но нямаше "дедовщина" - издевателства на старите войници над новобранците. Взводният ми казваше: Димитри, все едно казваше Дими три и добавяше - Защо не си Дими четири? - Съвсем не знам, другарю лейтенант. - Бренката на рамо (леките картечници бяха Bren 303) и бегом до ореха в створ с тополата да провериш дали съм зад ореха! - Слушам! - След десетина минути се завръщах запъхтян и доволен, щото бях 79 килограма, а исках да съм 73. - Съвсем ви няма, другарю лейтенант, казвах, но понеже нямам актьорска дарба, не ми се получаваше така двусмислено както исках. - Въпроси? - Да проверя ли пак няма ли ви зад ореха, другарю лейтенант?

Една събота обядвахме първо, второ и трето както обикновено. Необикновеното беше, че киселееше. Готвачът ни слагаше лимонтузу в манджата на вечеря, не на обяд (който е ходил войник знае защо е лимонтузуто).

Причината да ни киселее още на обед беше, че закапечето (това значи заместник-командир по политическата част, включваща и това, което сега наричат "пиар") щеше да ни води в Троян на баня и на танцова забава с работничките в едно предприятие.

От Орешака до Троян е една пишка разстояние, както се изразявахме, влязохме с песен, марширувайки, ръкопляскаха ни, после "дясното рамо напред!", което значеше ляв завой към банята. Сега няма закапечета, има "политолози", които не знаят, че дясно значи завой наляво.

Току пред банята чух вик "Емире!". Старец и старица ме уловиха за ръкавите. Той мълвеше "Емире, Емире", тя мълчеше, но очите й говореха: Моля ти се, не му казвай, че не си Емира. Преведоха ме през улицата, влязохме през белосана портичка в китно дворче с цветя и зеленчукови лехи, къщичка също варосана. Седнахме. На стената - забодена с кабърчета литографията "На нож".

Ти спри да говориш - каза й той, макар че тя мълчеше. - Знам аз какво му трябва на войника. Наточих от най-старата в мазето. - Отвори хладилника, извади от камерата запотено шише сливова, която се точеше като олио в чашите. Тя сложи на масата нарязан на ромбчета пестил. Наздраве! Наздраве! Но не успях да си допия чашата; подкараха ме към тяхната баня в двора с вода от варел, нагряван под слънцето. Изкъпах се, загърнах се през кръста с белоснежна хавлиена кърпа, влязох, седнах, тя ме загърна с още една кърпа през раменете и промърмори: "Да не настинеш". Той се разсмя: Емира е държелив. Никога не настива. Ние с него от едната граница до другата, после в окопите... кал до колене... ти не го гледай, че мълчи, страшен е той. И запя "Велик е нашият войник" с чист младежки тенор, а аз, като не помня думите, пригласях, ръмжейки фалшиво: "Измокрен, гладен, уморен, без отдих би се нощ и ден, със страшния си вик "На нож". (6)

От банята със слънчева вода ли, от ракията ли, задрямах. Когато се събудих, тя ми беше изпрала и изсушила на слънцето гимнастьорката, беше й пришила нова якичка, до обущата ми имаше нови партенки от чаршаф. Той ми пъхна в горния джоб на гимнастьорката две шишенца, едното с газ, другото със сив прах. Беше цимент. Те ми свършиха добра работа, когато сдавахме оръжието и вместо часове да трия с грес цевта на бренката, противоуставно топнах тампона на шомпола в едното и в другото шишенце.



DI copyright