|
| Бойко Ламбовски |
Изборите са "надежда за ново начало", "свещено демократично право", "възможност за промяна" и прочее - казват политическите лидери и предизборните лозунги. И лидерите, и избирателите добре знаят, че зад лозунгите има прости неща. Преведено на простия език на тези неща, то и изборите са просто нещо: прецакване за едни, далавера за други, апатия за трети.
Парадоксите в нашето житие не са само по изборно време, а са съставна част от него. По изборно време обаче някак засияват и можем да си ги систематизираме в особен лексикон на абсурдите.
Парадокс първи: никога не сме си мразили толкова лидерите и управниците, колкото сега, когато ги избираме самите ние и съвсем свободно.
Парадокс втори: никога не сме повтаряли на всеослушание повече от сега, че всичко е натаманено, нагласено, корумпирано - тъкмо сега, когато имаме право да говорим каквото си поискаме. И да го поправяме както си решим.
Парадокс трети: под лозунга за съединението, което прави силата, влизат представители на все по-разединено и пълно с неприязън към себе си и другите население.
Да не говорим още колко подпарадоксчета има. Но засега нека спрем. Какви са причините за това състояние ли? Надценявате ме. Ако продължим по тази пътека, ще стигнем до трънливи митологеми и заблатени архетипове. В които всички обичат народа и всички заклеймяват бай Ганьо и ганьовщината. Пък Ганьо се подсмива. Защото знае, че той е народът. Алеко е само паметник. Ако питате народа, то бай Ганьо е за кашмер, щото сърба чорбата и пляска в басейна, а не щото прави избори.
Ще стигнем до заключения, че тези вътре са огледало на тези отвън. И като се гледат, става така, че тези отвън не харесват огледалото вътре и отразеното в него. Пък тези отвътре гледат под око тези отвън, също не харесват, и мислят: "Абе слепи сте, а се пънете за окати. Пази боже сляпо да прогледа."
Както и да е, да спрем дотук с фолклорната образност и кажем друго. Част от политическата култура на едно общество е умението да си избира управници. Ако няма такова умение, избира некадърни управници. Рано или късно стига дотам, че се налага да му назначават управници от другаде.
Парадоксите затова са парадокси, че можем да не ги виждаме. Можем и да ги обръщаме като пясъчен часовник. Ще си позволя да те изненадам, уважаеми читателю, като преобърна собствените си сентенции по-горе. Нека заменим "никога не" с "всякога", поредактираме и добавим няколко думички. Ще стане "Всякога сме си мразели лидерите и управниците, особено сега, когато ги избираме самите ние." Второто - "всякога сме повтаряли, но не на всеослушание, че всичко е натаманено, нагласено и корумпирано. То наистина си беше натаменено. Сега го повтаряме на всеослушание, а ни хваща още повече яд. Ерго - всеослушанието и свободният избор са виновни."
Ще излезе - виновни за разединението ни и за политическия ни батак са демокрацията и свободата на словото. Нека си признаем, ще ни олекне.
Но възможно ли е това? Възможно е. И то е част от парадоксите, които светят като око на таласъм. Единият е нашето морално разкрачване, другият е свързан с геополитическото ни такова. Нека кажем първо за геополитическото - кръвна близост с Русия и русофилство у повечето народ. В същото време - народът иска да живее в Копенхаген, не в Кемерово.
Нека кажем и моралното - ей ти ги на тепсия свободата на словото и демокрацията. Ама за да ги ползваш - трябва да имаш високо уважение към себе си. И същото - към комшията. А ако ги нямаш? Ако не уважаваш достатъчно себе си, хеле пък тоя катил - комшията? Тогава свободата на словото е да му напишеш анонимно на стобора, или във форума - "катил". Демокрацията пък е да избереш някого, когото да мразиш. За да си доставиш удоволствието да го гътнеш след някоя годинка - с огромна радост.
Но стига с лошото. Дойде време за финал да кажем и нещо хубаво. Ето го. Умението да си избираш управници е като много други умения. Учи се. Такова е и умението да управляваш. Ние се учим. Мога да се плъзна по патоса по-горе и да кажа, че досега нищо не сме научили. Но ще сбъркам. Според мен сме научили. Eто какво:
1. Да не отглеждаме кокошки в Народното събрание.*
2. Да не трепем политическите си противници.
2. Да не ги вкарваме в затвора за политика.
Остава да научим:
1. Да уважаваме преди всичко себе си.
2. Да зауважаваме след това лека-полека и комшията.
3. Заедно с комшията да избираме най-кадърния от кадърните, за да ни свърши работа, а не за да си играем на "ела ме ритни".
4. Да отличаваме кадърност от некадърност. Значи - повече образование за дечицата и повече добри примери пред тях.
Пак ще останат парадокси, но няма да светят в мрака като сега - досущ око на таласъм в кошмар на селски махмурлия.
---
*Според Константин Иречек в зората на българския парламентаризъм някой ползвал част от помещенията на парламента за курник.
