Който се смее на предизборните обещания в партийните програми, да си спомни, че президент на САЩ е Доналд Тръмп. Значи всичко вече е възможно, камо ли пък да се обещае.

Краткото обобщение на заявените досега програмни намерения на партиите е: национализъм + социализъм. С черна историческа ирония трябва да кажем, че сме свидетели на националсоциалистическа реч.

БСП винаги е звучала традиционалистки и националистически - освен социално. Сега просто е по-енергична. Но пък ГЕРБ става БСП. ГЕРБ забравиха магистралите, спортните зали и южните дъги и заговориха за доходи и здравеопазване. В същото време си взеха доста от тезите на патриотите.



Ето кратък списък на "осиновените" тези



Повишаване на минимални пенсии; ревизията на инвалидните пенсии; родители, чиито деца не посещават училище, да не получават никаква помощ; помощи до три деца, после не; военно обучение, доброволна военна служба; акцент върху битовата престъпност; полицай във всяко населено място. БСП също си взе от говоренето на националистите. А дори и АБВ си взе: трудовите войски за неграмотни. Всичките тези неща не просто звучат като "здрава ръка", а бяха ясно изговаряни от националистите в последните две години.

Междувременно Реформаторският блок заговори за консерватизъм, критикува хората от гетата и пусна ирония по адрес на... Кончита Вурст. А Петър Москов обясни, че държавата трябва да се върне в здравеопазването и болниците не бива да са търговски дружества. Значи дори при реформаторите посоката е социална и национална.

При Марешки посоката и бездруго е такава отдавна. ДПС пък винаги е бил нещо като странен



социален синдикат на маргинализирани общности,



а сега се стреми да покаже, че е почти българска националистическа формация, в противовес на Анкара.

И ако социалното не е особена изненада, то националното вече превишава всякакви прогнози. Самата ос на въртене на обществото ни вече е националистическа. Стана почти неусетно. Преди пет години Красимир Каракачанов имаше 30 хиляди гласа, а сега имаше 570 хиляди. При това той не се е променил - говори същите неща. Нито е нововлязъл в политиката шоумен, нито е каратист харизматик. Просто обществото ни вече е друго.

Сега Каракачанов е абсолютният център на политиката ни - с отворени врати и към ГЕРБ и БСП, балансиращ между дърпащия към ГЕРБ Симеонов и нямащия против БСП Сидеров. Не е ясно дали останалите по терена се усещат, но Каракачанов утре може да определи управлението на България.

България вече е най-националистическата държава, за която можете да се сетите. При това много повече от Унгария или Полша, или Франция, или кой ли не. Защото там има опозиция на национализма, консерватизма и увлечението по здрава ръка. Там национализмът е по-скоро отделен и се мъчат да го изолират на политическия терен, а тук



е разтворен в цялата политическа смес



Тук опозиция на национализма няма или е само етническа. Но основната етническа партия е повече от сговорчива и последното, което иска да бъде, е опозиция.

Хубавото на всичко това е, че у нас национализмът пробива плавно, без патология, възприема се от всички по терена в сравнително мек вариант. Всичко това може и да е шанс за страната ни, която в продължение на десетилетия бе табуизирала именно в националната и социалната тема. Всичко подобно беше обявявано за анахронично, непрестижно, далеч не "умно и красиво". България забрави да се самоуважава. Да поддържа национално и социално достойнство.

Има обаче и лош прочит на случващото се. Националсоциалното се връща с известно историческо злорадство. С реваншисткия патос на една консервативна контрареволюция. С опиянението, че ЕС и НАТО ще се разпаднат утре, а руското оръжие е непобедимо. А от историята е добре известно, че национализъм+социализъм = фашизъм и ред други неприятни неща.

Затова и днес липсата на разлики в програмите на партиите е най-малкият проблем. Истинският проблем е, че играта на националсоциализъм у нас може сериозно да загрубее, и то в момента, в който загрубя по целите Балкани, а и в целия свят.

Късметът на България е,



че е общество без много крайности



В последните десетилетия сме се били по идеологически причини, но далеч не колкото други южни общества. Да, има и изстъпления като т.нар. Народен съд. Но като цяло България остава далеч от революциите. Погледнете и днес главния националист Каракачанов - той е всичко друго, но не и радикал (просто го сравнете с ранния Сидеров или с текущия Симеонов). А главният турчин Доган е всичко друго, но не и проекция на новия османизъм. Май не е и турчин.

България е здраво стъпила на земята. Това, дето на Запад се чудят как да го нарекат, популизъм ли е, какво е, ние го преживяваме през година - защото всичките ни лидери са популисти и са идвали с трясъка на народния трибун. И всъщност днес ни се случват съвсем нормални и дори красиви политически неща: лидер подаде оставка след загубени президентски избори, референдум постави в шах политиците, лява и дясна партия се карат за данъци, прокуратурата погна разни хора. Икономическите ни показатели са ОК, като за страна без много икономика. Какво по-нормално и дори хубаво! Остава само и да се научим да броим до 10, преди да мрънкаме.

И драмата далеч не е, че партиите имали популистки обещания. Драмата е, че с лека ръка можем да съборим целия този крехък късмет на фона на полуделия свят и регион. Утре някой ще вдигне шум за машинно гласуване, на следващия ден някой ще запъне крак за мажоритарно гласуване. На третия ден някой ще каже "избори до дупка". И може да направим от нищо нещо.