Преди два-три дни попаднах на манифестация случайно. Центърът беше преграден, завръщаха автомобили, наложи се да се мушнем в странична на "Раковска" уличка, и там, докато чакахме, пред нас се заниза въпросната манифестация. Бяха главно мъже и момчетии, чернодрешковци, нещо викаха, размахваха някакви флагове... Не се сетих веднага какви са. Чак като се източи половината колона, по флаговете и шаловете тук-там, схванах, че са фенове. На единия от двата известни столични отбора, които имаха мач тогава.

Сега ще ви разкажа най-интересното. Ние отстрани зяпахме тях, а някои от манифестантите пък, колчем хвърлеха поглед към страничната уличка, с несъмнен възторг ни показваха



по един среден пръст



Демонстрираха презрение към нас, неколцината минувачи и автомобили, чакащи процесията да се източи. Това първо ме стъписа, после удиви, накрая развесели. Обикновено всеки манифестант на този свят се стреми да привлече съмишленици, да покаже привлекателността на своите идеи и сподвижници. Тези действаха тъкмо наобратно. Освен това, съгласете се, твърде невъзпитано е да размахваш среден пръст към хора, особено към такива, които изобщо не познаваш и с нищо не са ти виновни.

Защо тогава го правеха? Нали може ние, зяпачите, да сме просто чудесни хора, направо идеални? Дори фенове можеше да сме, хем на същия тим?

Разбира се, и на мен, и на вас е ясно защо. Така че да не зяносваме прекалено много словеса. Въпросните манифестанти въртят среден пръст, защото могат и са много. По същата причина, по която понякога чупят някой рейс, някоя витрина или някоя глава... Ако вземе да ниже човек разни психологически мотиви като листа на тютюн върху дълга игла, то може да ги ниже до довечера: 1) Защото така - заедно, се чувстват силни и окрилени, а не смачкани и потиснати, както когато са самички; 2) Защото повечето имат нисък праг на възбудимост и висок праг за рефлексия, слаба способност за емпатия и прочее, и прочее... Казано простичко, не са много умни. Иначе вероятно са си най-нормални хора, а въпросното фенство им е утеха и подпорка. Знаем, че спортът, хеле футболът, е игра на война. И война на игра. Дава ти възможност да се чувстваш воин, и ако отборът ти печели, дори победител. Фенклубът те кара да се усетиш мъж сред цяла кохорта себеподобни, а не малък, объркан индивид, когото телевизии, политици и началници манипулират непрестанно, или поне ти се струва така.

Е, простотията си е простотия, и няма извинение, но различните видове фенство и нужда от общност работят при всички нас.



Всички сме фенове, погледнати отстрани,



само дето не въртим пръст към непознати поради по-добро възпитание.

За друго ми е приказката. Добутахме се до общество, в което една от големите наслади е средният пръст. Преди няколко дни д-р Спасков, бивш директор на "Пирогов", се съкрушаваше по една телевизия, че е изгубено най-важното - доверието. Негодуваше, че хората не се доверяват на медиците, и смятат, че те ги лъжат и са корумпирани. Съвсем находчиво д-р Спасков отбеляза, че без доверие няма нищо - просто на човек му остава само да се застреля. Но то и на пистолета не можеш да имаш доверие при такива обстоятелства. Докторът е прав - наистина хората масово подозират лекарското съсловие в печалбарство. Самият аз съм се сблъсквал с лекари, които някак твърде настойчиво дърпаха за операция мои близки, преди още да са прегледали тях или документите им. Спомням си, че това първо ме учуди, като средния пръст на феновете по-горе, докато не разбрах - просто ги е грижа не за близките ми, а за парите, които ще получат от мен и касата.

Разбира се, добрият лекар не е изчезнал, има го, той може и често е човек на дълга, защото това му носи самоуважение, а от такова се нуждаем всички. Само че стана така, че голяма част от обществото ни върти среден пръст към лекарското съсловие, а съсловието му отвръща подобаващо. Това е част от общата картина. Просто много нишки се скъсаха, преди да се вържат други.

В тази обща картина такъв пръст върти обществото към много различни съсловия и професии - към кинаджии и художници, към политици и пенсионери. Богати го въртят към бедни, бедни го въртят към по-бедни и към цялата вселена; ученици го въртят към учителите си. Учителите не им остават длъжни, а намират начин да им го върнат, макар и не директно, а с тънко пързаляне по пистата на незаинтересоваността и невежеството. Мъже въртят такъв пръст към жените си, жени към мъжете си, деца го въртят към родителите си, а всички заедно го въртим към всичките наши авторитети.

Само че накрая идва най-смешното. Мислим, че въртим пръст на другите, защото сме по-силни, по-умни, по-успешни от тях. Обаче - изненада - лицата на другите в един момент се размиват и сливат



- превръщат се в огледало



Ако се взреш, то ще видиш там не само собствения лик, но и нещо надраскано върху огледалото.

По-хубаво не се взирай какво пише, сигурно не е за печат това, което ще прочетеш. Всъщност каквото и да пише, се преглъща, дано само не пише "България".