|
| Адела Пеева - режисьор |
-----
- Излизате от монтажната на новия си филм "Да живее България". Когато започвахте работа по проекта, национализмът въобще не беше толкова важна и наболяла тема...
- Когато през 1983 г. правих филма "В името на спорта", никой не предполагаше, че положението в българските щанги е такова. Че спортистите бяха използвани чисто и просто като пушечно месо. Този филм, както знаете, беше спрян в продължение на 6 години. Документалното кино невинаги се случва, то не е пророк. Но то може да предчувства нещата, да предусеща процеси, които може да се развиват от години, но все още да не са излезли на повърхността. Темата на "Да живее България" е такава, че тенденциите вече бяха доста видими и ескалираха бързо.
- Национализмът не е нова тема за вас - тя е засегната и в най-успешния ви филм "Чия е тази песен?", и "В търсене на Списаревски".
- Явно, че проблемът за национализма и идентитета, с който той е неизбежно свързан, ме занимава. Филмът не е еднодневка и се надявам, че той ще има също така дълъг живот, като някои от предишните. Не се водя от това, че в момента национализмът е гореща тема, "а ла мод". Интересува ме генезиса му - защо, откъде се е появил; в каква среда са израсли тези млади хора, които наричат себе си "националисти", "патриоти". Те не са се пръкнали просто ей тъй, в инкубатор. Това е един дълъг процес, който отнема поколения време, и е пряко свързан с начина, по който ние размишляваме, с нашата народопсихология. Интересува ме кои са тези момчета, толкова ли са страшни, колко страшни могат да бъдат. Желанието за по-дълбок разрез на проблема ми отне време. Филмът беше по един начин проучен, замислен, а после тръгна в друга посока. Важното е, когато тръгнеш да работиш документалния си филм, ако усетиш, че той върви в една посока, да не го дърпаш накъдето ти си решил, а да го оставиш да те води.
- Казахте "момчета". Тъй като в последните година-две се занимавахте активно и с проблематиката за жените, еманципацията, половете, да ви попитам: тестостероново явление ли е този национализъм?
- Действително, измежду националистите няма много жени, въпреки че около тях има семейства, приятелки, познати. Но ако имате предвид мачизма, енергията, агресията - това са по-скоро индивидуални проявления. Не мисля, че полът е определящ за идеологията. По-скоро трябва да се обърнем към себе си, към родителите си, към дядовците, бабите, прабабите, а също и към училищата, ако искаме да разберем тези хора. Тогава ще видим, че е било нормално това да се случи.
- Колко лош е национализмът?
- Той е опасен, защото ние не искаме да го разберем и да го проумеем, не искаме да се занимаваме с него. Предпочитаме да сложим етикети - тези са лоши, тези са добри. А всяко поставяне на белези върху хората е много опасно, защото не ти позволява да надникнеш зад фасадата, зад етикета. Самото явление е тревожно и в цяла Европа вече показва своето лице и сила, но истински опасното е нашето отношение.
- Вие сте сръбски възпитаник, съпругът ви е сърбин. Като човек с поглед върху събитията в бивша Югославия навярно си давате ясна сметка за рисковете, които могат да ескалират от националистическите настроения?
- Няма нужда човек да има международен опит, за да си даде сметка колко е страшно. Да си потърпевш не значи да имаш война. Нещата, които ежедневно се случват, са мънички, но те растат, натрупват се. От това натрупване или пламва пожар, или те продължават да дълбаят, да деградират нашето общество. При нас нещата обикновено не се случват с пожари, а се разкапват отвътре.
- Какъв е изходът?
- Не съм политик, а и не вярвам, че политиците могат да посочат изходите. По-скоро това е работа на философите. Изходът за мен е в детската градина. Нещата трябва да бъдат обхванати още в самото начало, в "първите седем". Защото сега ако кажем "ето тези момчета са излезли на улицата, те са лошите, тях ще ги ликвидираме" - хубаво, ще ги ликвидираме. Ами отзад? Тези, които идват след тях? Ами техните семейства, с които те седят на масата, ядат и пият?
- Неотдавна направихте проучване - сайт за жените режисьори в България. Много ли са, малко ли са те?
- Проектът беше добре приет, той имаше късмета да съвпадне с честванията "100 години българско кино" и "София - творчески град на киното" и да представи един друг прочит на тези годишнини. Оказа се, че този сайт е много навременен и сега е често използван. Повече жени в България има в документалното кино. В игралното са малцина. Там, където са многото пари - няма жени.
- Как си обяснявате това?
- Обяснението е може би поначало в еманципацията. Когато започвах да следвам в бивша Югославия, в Белград, в курса бяхме две студентки. Професорът ни посрещна с думите: "Само да ви кажа, че това не е професия за жени". Киното е тежка професия, физически и психически. Трябва да си много издръжлив. Ако си жена режисьор, се налагат много компромиси и жертви - ти имаш семейство, деца. Не всяка би поела и тази тежест. В момента се правят сериозни проучвания по тази тема на европейско ниво, така че се надявам с течение на времето съотношението да се балансира.
- Но ето, много млади режисьорки заснеха игрални филми напоследък - Зорница София, Майя Виткова, Кристина Грозева (с Петър Вълчанов), Ралица Петрова, Светла Цоцоркова.
- Докато правех сайта, направих интервю с Ралица Петрова, тя току-що започваше да снима "Безбог" - това беше първото й интервю изобщо. По същия начин беше и с Рузие Хасанова, която започна първия си игрален филм. А след като проектът излезе на бял свят, в течение на 6-7 месеца видяхме появата на една силна вълна от жени режисьорки. Като че ли се "отпушиха" нещата и този сайт излезе малко пророчески.
- Дълги години врите и кипите в процеса на филмопроизводството, минала сте през много сесии за финансиране. Какво мислите по тази вечно болна тема за родното кино?
- Проблемът според мен е, че България няма различни източници на финансиране. Има само Национален филмов център и Българска национална телевизия. Няма културна политика на държавно и регионално ниво, която да доведе до диверсификация на финансирането - и това, естествено, създава конфликтна ситуация. Парите са ограничени, ние сме много, резултатът е видим. Друг е въпросът как е организиран конкурсът, как са организирани комисиите. Всичко може да бъде много по-добре - това би довело до някакво спокойствие, че има обективност в оценките. Но обективността у нас е трудно постижима.
- Имате един игрален филм - "Съседката", не сте ли се блазнила отново от тази форма?
- Тъкмо когато трябваше да започна втория си игрален филм, дойде демокрацията, разби се цялата система и парите станаха много малко. Така че снимах това, за което можех да намеря пари. Обстоятелствата бяха такива, че успях да завържа контакти в чужбина, да пласирам проектите си и да ги реализирам. Факт е, че ако не бе дошла демокрацията, нямаше да има "Чия е тази песен?", "Развод по албански" - филми, които са мащабни, с международно участие.
- Филмите ви често предизвикват полярни реакции. Търсен ефект ли е това и как се справяте с тях?
- Не всичките ми филми са конфликтни - "Кметът" например не е. Когато тръгвам, аз въобще нямам представа дали съдържанието ще бъде полемично. Темите си избирам по това колко са интересни, какви са героите, какво ги движи. Ако нещо ми трепне - тръгвам да правя този филм, ако не - просто не го правя. Обществото по много интересен начин реагира понякога, но аз съм подготвена за това. По време на монтажа показвам филма на различни хора и така добивам точна представа: така както реагира една фокус-група, по същия начин реагира и обществото. Така беше със "Списаревски" - още като показах филма и разбрах, че той ще има заряд да провокира разделение на мнения. И действително, имаше остра реакция от страна на Хелзинкския комитет. Защо националистът плаче накрая, как можело такова нещо - националист да плаче. И защо не сме показали нито един циганин. Ами защото не са познавали Списаревски!
