"Кажи ми от какво се страхуваш и ще ти кажа какво ще ти се случи", пише психологът Доналд Уиникът в началото на ХХ век. Звучи просто, докато не се замислиш колко много неща се случват и от колко от тях трябва да се страхуваш.

Различните заплахи, пред които светът днес е изправен, ни карат да се замислим за трагикомедиите на италианския драматург Луиджи Пирандело. На Запад много хора обръщат внимание на религиозния екстремизъм, особено на атентатите, извършени в името на исляма. Други пък се занимават с Русия и говорят за нова студена война, която вече ясно може да се види в Източна Европа и във виртуалното пространство. Трети подчертават силно надигащата се вълна на десен популизъм в САЩ и някои части на Европа, като заявяват, че истинската опасност се крие в него. Дори и тези, които признават всичките заплахи, трудно могат да определят коя е приоритетна и да предприемат действия, за да й се противопоставят. Ако например се приеме, че основната опасност е ислямският тероризъм, напълно разбираемо е Западът да се договори с Русия за борбата с него.



Какъв е нашият приоритет?



Ако обаче десният популизъм, който се ползва с активната подкрепа на Кремъл, се окаже най-голямата заплаха? В такъв случай договорка с Русия ще бъде пагубна за либералната западна демокрация. Разбира се, ако се преувеличава опасността от ислямския тероризъм и същевременно не се оценява правилно рискът от десен популизъм, това ще бъде добре дошло за руския президент Владимир Путин.

Борбата за дефинирането на заплахите не се ограничава само до Запада. И държавите в Близкия изток се опитват да определят кой трябва да бъде възпиран. Списъка оглавяват "Ислямска държава" (ИД), Иран и Израел. За Израел (и Саудитска Арабия) най-голямата опасност, без съмнение, е Иран. За Иран - това е Израел (независимо че отношенията му със Саудитска Арабия са доста обтегнати). И Западът има свое мнение по този въпрос. ЕС е убеден, че ИД трябва да бъде основният приоритет.

Преди няколко месеца САЩ вероятно щяха да се съгласят с ЕС, но президентът Доналд Тръмп също може да се окаже готов да възпре Иран заради Израел, въпреки че посочва ликвидирането на ИД като най-важната си политическа цел.



От какво се страхуват азиатците?



В Азия дефинирането на заплахите също създава проблеми на държавите. Необходимо ли е вниманието да бъде насочено към режима в Северна Корея, който непрекъснато показва, че е нестабилен и регулярно изстрелва от източния си бряг балистични ракети? Или пък трябва да се наблюдава Китай, който стъпка по стъпка разширява регионалното си влияние и реваншистките си стремежи?

За Япония и Южна Корея КНДР се оказва най-големият приоритет. Трудно е да си представим, че за Виетнам, Индонезия и Сингапур Северна Корея представлява по-голяма заплаха от огромния и все по-националистически настроен Китай. Да не говорим за други големи заплахи като обтегнатите отношения между двете регионални ядрени сили Пакистан и Индия.



Революции и граждански войни



Не е лесно да се определят приоритетните заплахи днес. Но ако все пак не намерим отговор, може да се появи опасност да бъдат повторени някои от най-големите грешки в историята. Днес обаче е трудно най-вече за Европа да се пази от исторически сравнения. В края на ХIХ век нарастващият национализъм създава условия за избухването на революции и на граждански войни. В последните 30 години ръстът на популизма в Европа продължи и се превърна в катастрофално явление. Все още обаче не се е появявала реална заплаха от нацизъм.

Урокът е пределно ясен. Вместо да се опитваме да превърнем дадена заплаха в приоритет, с който да се борим, трябва да се правят компромиси, за да се акцентира върху друга цел, а не да се опитваме да се справим с всичките заплахи едновременно. Убитият израелски премиер Ицхак Рабин обикновено казваше, че сме длъжни "да се борим с тероризма, все едно че няма мирен процес, и да се стремим към мир, все едно че не съществува тероризъм". Борбата с ислямския тероризъм е важна, но принципите при защитата на демокрацията от опасността, която крие десният популизъм, не трябва да остават на заден план, да не говорим пък да бъдат нарушавани.

Например, нека си представим, че Марина льо Пен, лидерката на Националния фронт, спечели президентските избори във Франция. Смята се, че това би било малко по-добър вариант от продължаващото разпространение на радикалния ислям. Това означава, че се пренебрегват уроците на историята и реалността.

Европа - модел на страха

ИД, както и нацизмът, могат да възникнат от унижението. Техният двигател е желанието за отмъщение, но джихадистката организация няма толкова индустриални и военни ресурси, каквито Германия е имала през 30-те години на ХХ век. ИД не е "съвременен нацизъм", от който трябва да се страхуваме, по-скоро става въпрос за тероризъм, с който сме длъжни да се борим, както бе казал Ицхак Рабин.

Трябва да се стремим към мир. Да позволим разпространението на десния популизъм означава да се поддадем на страха, вместо да направим ясен анализ на ресурсите си и преди всичко - на ценностите си. Доскоро ЕС като модел за помирение и благосъстояние беше вдъхновение за държави, простиращи се от Латинска Америка до Азия. Днес Европа заедно със САЩ се явяват модел на страха и за сплашване на останалите. Европейците трябва ясно, целенасочено и категорично да намерят решение на опасността, пред която са изправени...