Гай Ричи вече може да не е мистър Мадона и младата надежда от "Две димящи дула" и "Гепи", но той е човекът, който успя да превърне суховатата дедуктивна теория на Шерлок Холмс в екшън с много стрелба, експлозии, каскади и неудържима логорея на главния герой. И докато "Дисни" потрива ръце в очакване на неговия игрален "Аладин", междувременно Ричи прави поредната стъпка от режисьорското си танго: две напред, едно назад.

"Крал Артур: Легенда за меча" е крачката назад, филм, без който спокойно можете. В типичния си динамичен стил с насечен монтаж - "сакън да не отегчим зрителя за 30 секунди" - и с помощта на съсценаристите си Джоби Харълд и Лайънъл Уиграм, Гай модернизира една от най-старите, обичани и често преразказвани британски истории. Тази за крал Артур, меча Ескалибур и рицарите на Кръглата маса. Но този път легендата не е представена като брадясал приключенски епос, а като екшън по улиците на Лондиниум (не чак драматично различен от лошите квартали на съвременен Лондон). В ролята на бъдещия крал - Чарли Хънам, чийто чар е твърде съвременен, а и твърде малко. В ролята на лошия е Джуд Лоу, което винаги е добра новина, особено след като в "Шерлок" бе принуден да скучае в сянката на Робърт Дауни.

Когато бащата на малкия Артур (в пролога виждаме за кратко Ерик Бана като стария крал) е убит, чичото Вортигерн (Лоу) узурпира короната. Лишен от първородното си право и без да знае потеклото си, Артур израства сред задните улички и върлуващите из тях банди. Но когато успява да извади меча от камъка, той е принуден да приеме полагащото му се място на предводител. Този кратък синопсис привидно повтаря познат сюжет, но всъщност "Легенда за меча" има толкова общо с легендата за крал Артур и Кръглата маса, колкото "Монти Пайтън и Светият граал" с университетски труд по средновековна история.

От откриващата бойна сцена, в която стометрови компютърно генерирани слонове газят британските поля, до магьосницата на Астрид Берже-Фрисби - видимо по-секси от Мерлин, "Крал Артур" е напълно свободна интерпретация, в което нямаше да има нищо лошо, стига сценаристите да не бяха объркали краля с Робин Худ, а верните му рицари - с бандата на Оушън. Нито хуморът, нито визуалната щедрост са достатъчни да компенсират нелепиците в сценария. Странно, но Харълд и Уиграм са опитали първоначално да го пробутат на "Уорнър" като франчайз от шест филма, нямайки пълнеж дори за един качествен. Е, наличието на продължения зависи не от художествените достойнства, а от боксофиса, тъй че поживьом - увидим.

Но всички аса в ръкава на Гай Ричи са се поизтъркали - диалектът от Ийст Енд, уличните ръкопашни схватки, номерцата а ла Тарантино в повествованието. (Самият Тарантино вече не прави филми като Тарантино от 90-те, само Ричи още не е разбрал коя година сме.) Всъщност британското момче също е пораснало, но най-вече на бюджет, сценографски мащаб и художествена украса. Пищната претрупаност на екрана заплашва да се срине като картонен замък, конкурирайки се с (различно успешни) CGI фиести като "300" на Зак Снайдър, "Огледалце, огледалце" на Тарсем Синг и "Боговете на Египет" на Алекс Прояс. Но изглежда, че Ричи е загубил по пътя таланта за автопародия и самоирония, които притежаваше в такова изобилие в началото на кариерата си, и тъкмо това обрича начинанието му на бързо забвение.