Залети от американската културна и икономическа вълна, от американски филми - някои от които дори хубави; от американски книги - много от които хубави; не си даваме сметка колко скорошно е от историческа гледна точка американското присъствие, а още по-кратка - активната американска намеса в европейските дела.

В началото на XX в. девойки от по-заможни американски семейства тръгваха на културна обиколка из Европа. Обзети бяха от чувствата, които вълнуваха млади англичанки и германки, когато тръгваха да посетят японските и китайските храмове. Очакваха да видят друга култура, нещо непознато, романтично, изостанало. И друго бе общо. Озоваваха се сред хора, чиито езици те рядко говореха, а местните пък не говореха техния. До Първата световна война английски език се учеше в малко училища и минаваше за екзотичен. В Европа предпочитаха френски, немски, та дори и италиански. За американска литература да не говорим. Като изключим вероятно Марк Твен, тя си оставаше непозната.

Старият континент не заемаше прекомерно място и в американската политика. От 20-те години на XIX век насетне Съединените щати полагаха всички усилия да станат не само решаващият, но ако може и единственият фактор в Западното полукълбо. Още с доктрината "Монро" през 1823 г. бяха предупредили европейските правителства да не се месят в американските дела - независимо дали ставаше въпрос за Мексико или Аржентина. Те пък сами си бяха дали свободата да се месят. През 1867 г. закупиха Аляска и изтласкаха Русия от континента. От 1890 до 1914 г. изпращаха войски - най-вече морска пехота - в Аржентина, Чили, Хаити, Никарагуа, Доминиканската република, Панама, Хондурас - да не изброяваме всички. Оттук романтиката, която обкръжаваше морските пехотинци. Отделно Испанско-американската война, след която присъединиха Пуерто Рико и Вирджинските острови и поставиха Куба под пълен контрол. Поглеждаха и на запад към просторите на Тихия океан. Тук за първи път влязоха в конфликт с Германия и Великобритания за островите Самоа и анексираха Хавайските острови и Филипините. Храна за тази експанзия дадоха теоретическите занимания на адмирал Алфред Махан, че "този, който владее моретата, в крайна сметка ще спечели всеки конфликт". За него с достигането на бреговете на Тихия океан възможностите за експанзия по земя бяха изчерпани, а за експанзия по море бе нужна силна флота.

В началото на XX век



започнаха да говорят за "доларова дипломация"



Преведено, това означаваше, че морската пехота, случайно или не, се озоваваше там, където имаше опасност за американския капитал.

Когато Първата световна война започна, начело на страната стоеше принстънският професор Удроу Уилсън. Той ласкаеше сам себе си като голям идеалист. Специфичният път на Америка бил родил истинската демокрация, а тя направила нейната политика по-морална от тази на европейските страни. От устата му се сипеха красиви фрази за демокрация, за идеали. Хвалеше страната си: "Америка е единствената идеалистическа нация на този свят". По-прагматичен от авторите от тези години, пишеше, че Америка без усилия може "да съчетае своя идеал с националния си интерес". Разбраха го в Куба, за чието освобождение започна войната с Испания и над която бе установен своего рода протекторат. За да "се внесе цивилизацията". Или в публичното съзнание завладяването бе трансформирано в "мисия", интервенцията - в "наказване на злонамерените", войната - в "кръстоносен поход".

В началото на "Голямата война" настроението в Съединените щати беше за неутралитет в световния конфликт. Това, което по-сетне нарекоха "изолационизъм". За пълен неутралитет бе държавният секретар - сиреч министърът на външните работи, златоустият Уилям Дженингс Брайън. За неутралитет бяха и милиони американци с произход от Германия и Австро-Унгария. Пък и Щатите вече бяха първа икономическа сила в света. Бяха си самодостатъчни. Не се интересуваха чак толкова от пазарите, за които се бореха в Европа. Войната трудно можеше да мине и за "кръстоносен поход" в името на демокрацията. Пречеше присъствието на царска Русия в Антантата. Пък и армията бе несравнима като брой и мощ с тези на европейските страни. През 1912 г. бе от 62 хил. души - същата година България бе мобилизирала към 400 хил. души за войната с Турция.

Позицията на самия Уилсън бе по-нюансирана. По принцип и той бе



за неутралитет, но при определени условия



Най-важното бе Централните сили да не станат прекалено силни. Предпочиташе да се запази равновесието между двата блока. Докато тържествено прокламираше неутралитета си, пращаше американски войски в суверенно Мексико да преследват Панчо Виля - смес от революционер, Робин Худ и коравосърдечен разбойник.

От друга страна, още през 1887 г., четвърт век преди да стане президент, той мечтаеше за световен съюз на държавите, воден от САЩ, разбира се. По-късно това изкристализира в убеждението, че САЩ трябва да осъществят идеала на свободата, да дадат модел за демокрация, да защитават морални принципи и така да "водят света".

Германските военни и дипломати направиха непростими грешки. Преди войната военните не се и бяха замислили как ще действат, ако американците се намесят във войната. Когато тя започна, немските подводници обявиха ловен сезон за корабите на неутралните страни. Под предлог - често пъти справедлив - че пренасят муниции за Антантата. На 7 май 1915 г. потопиха лайнера "Лузитания". От 1200 загинали 128 бяха американски граждани. Това даде началото на бавното, но сигурно хлъзгане на Щатите към намеса в конфликта. Когато това стана ясно, военните реагираха панически - обявиха неограничена подводна война. Възможно най-глупавото решение. Дипломатите не изостанаха в глупостта. През януари 1917 г. предложиха на Мексико да се намеси във войната, като щедро му обещаха голяма част от загубените в средата на 19-ото столетие територии - Тексас, Аризона, Ню Мексико. Англичаните разшифроваха телеграмата, т. нар. "Цимерман" по името на министъра на външните работи - парадоксът бе, че тя бе изпратена с американска дипломатическа поща - но и на тях самите предложението им звучеше толкова невероятно, че се колебаха дълго как да уведомят американците. Страхуваха се, че ще ги обвинят в груба манипулация. Не си даваме сметка, но всъщност Февруарската революция в Русия през 1917 г. подбутна американската намеса.



Вече нямаше морални скрупули



- зер предполагаше се, че нова Русия ще е демократична държава.

Войната бе обявена на 6 април 1917 г., но дълго си остана на книга. Доброволци от рода на Чарли Чаплин обикаляха цялата страна да призовават младите мъже да се записват в армията.

Самото американско участие бе по-скоро бъдеща заплаха, отколкото реална опасност. Командването дълго и упорито обучаваше предвидения за изпращане във Франция експедиционен корпус. Първо в лагери в Щатите, после в лагери във Франция и Великобритания. В първите сражения влязоха едва през септември 1918 г. - два месеца преди капитулацията на Германия. Бъдещият главнокомандващ във Втората световна война Дуайт Айзенхауер също трябваше да бъде прехвърлен във Франция, но мирът го превари. Не успя да събере боен опит. В битките загинаха малко над 50 хил. американци, над 60 хил. умряха от болести.

Общо през есента на 1918 г. в Европа се оказаха два милиона янки - повече американци се изсипаха от параходите, отколкото въобще бяха посещавали Стария континент през цялата история на Щатите дотогава.

Колкото и странно да звучи,



България извлече полза от американската намеса



В началото Вашингтон не обяви война на Австро-Унгария, а докрай запази дипломатически отношения с България и Турция. За България помогнаха американските мисионери на Балканите, които се бяха превърнали в най-добрите посланици на София в американската столица. Българските водачи в тази война се оказаха по-умни от наследниците си в следващата и не обявиха война на Щатите. Получиха отплата. Американският дипломатически представител в София Доминик Мърфи помогна за сключването на Солунското примирие от 1918 г. на по-изгодни условия, отколкото искаха съседите ни.

След замлъкването на оръдията започна трагикомедията. Старите европейски дипломатически вълци снизходително пренебрегваха призивите на американците за "мир без победители". Не им направиха впечатление и прословутите 14 точки на Уилсън. Нито пък вопълът, че "светът трябва да е безопасен за демокрацията". Мирът беше отмъстителен. В Щатите се почувстваха излъгани и унизени.

Неслучайно през втората половина на 30-те години непрекъснато се връщаха към предишната война, търсейки поуки и насърчения. Един от изводите беше, че са действали прекалено меко. Не повториха грешката нито в Ялта, нито в Потсдам. За "морални устои" говореха пред журналистите, които пишеха статии за доверчивите балъци. В разговорите между "тримата големи" разписваха съдбата на следвоенния свят и разделянето му на сфери на влияние.