И тази година отмина светлият ни 24 май - Денят на българската просвета и култура и на славянската писменост; гениалният химн на Стоян Михайловски и Панайот Пипков* отново огласи българската земя за да ни напомни - напук на властниците ни - как "народността не пада, там дето знанието живей". Наистина няма друг ден в годината, в който да се чувстваме повече българи; сега това за нас е съдбовно, поради ужасяващото състояние на българското образование главно (вж. [3]).

Патриотичното, светското в празнуването на 24 май е преобладаващо от почти два века; и така то трябва да остане. Нека уточним между другото, че добавянето на християнските звания пред имената на солунските братя в названията на училища, университети, библиотеки и читалища е и ще остане незаконно, доколкото у нас по закон, и то отдавна, църквата е отделена от държавата, а образованието и културата в България са светски. Освен това добавянето на тия християнски звания пред имената на Кирил и Методий принизява ролята им в българската история - двамата братя са свети заради създаването на славянската писменост и първите си преводи, развили неимоверно славянския език и старобългарският му дял в частност, а не заради заслугите си към християнската църква - нека тя ги чества отделно, те нас не ни засягат, освен като исторически факт.

Пак в тая връзка трябва непременно да отбележим и изключителното задоволство на всеки честен българин от яркия провал на опитите - с явно користна цел - любимият ни празник да бъде раздвоен между 24 и 11 май; поне тая малка победа трябва да ни окриля.

* * *

Вероятно ще да е станало понятно вече за какво ще иде реч в следващите редове - не само за разделянето на светското и християнското в наистина най-любимия български празник, но и за повсеместното му разпространение, такова, каквото е днес.

Преди всеки 24 май тиха паника обзема музейните уредници, които са решили да отбележат светлият празник с изложба; на практика се оказва много мъчно да се онагледят ранните форми на отбелязването на деня на славянската писменост - изображенията на солунските братя от времето на Средновековието са по-малко от пръстите на едната ръка (вж. Изображението) и като капак - нито едно от тях не е в България; надписите, включително и книжовни, преди ХI в. са и още по-малко; повече са само писалата, мастилниците, абецедарите и многобройните закопчалки за книги - и те дори не са кой знае колко за времето на Българския златен век (началото на IХ-началото на ХI в.). И започва едно слагане на късни икони, не чак толкоз ранни ръкописи - къде каквото има, старопечатни книги и няколко редки снимки от късния ХIХ в.; това са историческите останки от големия празник днес.

Непразнично започнахме май днес, но току-що отминалия 24 май ни го позволява следпразнично; и не е страшно, че няма достатъчно ранни експонати за редовните музейни изложби за славянската писменост - тоя празник не е нужно да опредметяваме, носим го в душата си от най-ранна детска възраст и така ще е винаги.

Не, не с терзанията на музейните уредници ще продължим, а с това, което тези терзания онагледяват - култът към Кирил и Методий и отбелязването на тяхното дело през Средновековието е изцяло в полето на християнската църква (вж. подробно {1}); тя ги въздига в култ заради заслугите им към разпространението на християнството почти веднага след тяхната кончина - както прави и с един крайно спорен владетел като княз Борис-Михаил (852-893)**, както прави с древноруския велик княз Владимир Святославович (970-1015), а по-рано и с твърде отдалечения от християнството източноримски император Константин I. Докато четем житията на солунските братя трябва да сме се убедили напълно, че възхваляването им е тъй като успяват достъпно да обяснят на наскоро покръстените, че "християнската вяра е света" (Пространно житие на Константин-Кирил Философ, трета четвърт на IХ в.) - и така да отнемат защитните сили на притаените привърженици на старите религии, а не заради създаването на славянската писменост - дело вторично и третично, според църковните представи.

И още. След известни митарства из календара (3 май, 6 април, 2 май), в крайна сметка църквата отбелязва смъртта на Кирил и Методий съответно на 11 май и на 25 август, а по-сетне остава само първата дата, което също е сред доказателствата, че тя ги възприема единствено като заслужили мисионери и като нищо друго. В крайна сметка, подробният разбор на изворовите сведения води до извода, че църквата случайно (вж. {3} с. 24) поставя отбелязването на смъртта на Кирил и Методий на 11 (24 май) без никаква връзка с действителни исторически събития.

Нека бъда разбран правилно; в изложеното току-що липсва всякаква оценъчност. Случайният избор на датата 24 май не е нито хубаво, нито лошо - то е такова, каквото се е случило преди повече от хилядолетие. Днес ни интересува единствено богатото патриотично съдържание, вложено в тая дата през последните два века; и това за всички нас е напълно достатъчно, понеже няма как да си представим нашия живот, и пребъдването на България, без 24 май. Но пък и основание да не търсим историческата истина нямаме; никакво. И сме с ясното съзнание, че освен под покрова на християнската църква никаква научна деятелност не е възможна по времето, в което живеят и извършват великото си дело светите солунски братя; това също е исторически неопровержимо.

* * *

Смята се за неоспоримо, че църквата започва да отбелязва паметта на светите солунски братя веднага - или почти веднага - след тяхната кончина (вж. {1} и {3}); кога точно става това остава неизвестно. Трябва пак да подчертаем, че църквата причислява Кирил и Методий към заслужилите за християнството само и единствено като разпространители на тази религия.

Вододелна дата в средновековното разбиране за отбелязването на "вечна памет" за светите солунски братя настъпва през 1211 г. вероятно покрай всенародния подем покрай възстановяването на българската държавност през 1185 г.; и това забелязват дори първите изследвачи на делото на Кирил и Методий и на техните ученици в края на ХIХ в. и в началото на ХХ в. (вж. {1} с. 56). Събитието, което внася донякъде ново разбиране за тяхното дело и като славянски просветители - освен и като за християнски мисионери - е включването им в така наречения Борилов синодик:

"88. [На] Кирил Философ, който преведе божественото писание от гръцки език на български и просвети българския род, новия втори апостол, през царуването на Михаил и православната царица Теодора, неговата майка, които украсиха божествената църква със свети икони и утвърдиха православието, вечна памет.

89. [На] неговия брат Методий, архиепископ на Моравия Панонска, тъй като и той много се е потрудил за славянската книга, вечна памет . . ." (Превод на Иван Дуйчев по {4}).

Несъмнена новост тук е признанието, че Методий "се е потрудил за славянската книга", макар да сме сигурни, че съставителят на паметника не може да е имал предвид друго, освен славянските книги с религиозна тематика; но нека припомним, че става дума за началото на ХIII в. и никакво друго разбиране от този книжовник не би следвало да се очаква.

Възгледите за отбелязването на нарочен ден на светите солунски братя несъмнено се променят коренно през първата половина на ХIХ в., без още да сме сигурни кога точно - дали през 1851 г. или още през 1813 г. започва сигурното отбелязване на този трогателен училищен празник (вж. подробно {2}), когато не мисионерството на Кирил и Методий, а техният принос за славянската книжовност в най-общ смисъл става водещ; привързването на книжовното дело на двамата братя към възраждащия се български патриотизъм (за неизменния патриотизъм на средновековния българин вж. [1]) е смисълът на честването на деня на славянската писменост и на епохалното дело на светите солунски братя и на техните ученици - така е и до днес, така ще бъде и вовеки; защото това е непреходното, вечното в делото на двамата славянски просветители Кирил и Методий, а и на всички техни ученици.

_________

* Напоследък стана модно из мрежата безименни "разбирачи" да подлагат на съмнение великолепието на вероятно най-обичаната българска песен - "Върви, народе възродени", обявена отдавна за Химн на българската просвета; мелодията Панайот Пипков бил заел от ранна католическа меса. Лъжа е, разбира се, но тия индивиди и най-вече техните поръчители - с тях съвсем скоро ще се занимаем тук, надявам се - не търсят истината, а сеят семето на съмнението; заличаването на България е тяхната крайна цел.

** Вече е ставало дума тук, че нови археологически находки ни дават възможност да твърдим, че никакво отказване от престола княз Борис-Михаил не е правил, а синът му Владимир-Расате управлява между 889 и 893 г. само като негов съвладетел изглежда.





Кратък книгопис:

{1} Боньо Ангелов, Към историята на празника на Кирил и Методий през Средните векове// В: Сборник в чест на акад. Александър Теодоров-Балан, С., 1955// с. 55-68

{2} Гатя Симеонова, Проблеми на Кирило-Методиевата празничност// [т. 1], С., 1993// вж. с. 16-49

{3} Димо Чешмеджиев, Култът на Кирил и Методий в Българското Средновековие// Slavica slovaca, ХLII, 2007, 1// рр. 20-36

{4} Иван Дуйчев, Из старата българска книжнина// т. II, С., 1944// вж. с. 164 и сл.





Свързани текстове:

http://www.segabg.com/article.php?sid=2010120200040001301

[1]("За България закопнели, за България си мислели, България със свобода да ги дари")

http://www.segabg.com/article.php?sid=2011051900040001301

[2]("Пиши, грешниче, и преписвай . . .")

http://www.segabg.com/article.php?id=649802

[3]("И създаде им букви на славянски език")

http://www.segabg.com/article.php?id=601912

[4](Дворцовото книгохранилище следва неотлъчно цар Иван Шишман)