В една стара приписка на гръцки от Атон четем: "Книго моя, ти утре не ще си моя, други ден - на някой друг, а след време - ничия." Книгата е великата скитница, днес е тук, утре кой знае къде... Всеки ръкопис търси своя откривател и изследовател, а между учения и затвореното между кориците слово има една почти мистична връзка, казва проф. Климентина Иванова, медиавист, изследовател на старите български ръкописи и техен издирвач. А те, според думите й, са нещо като машина, пренасяща ни през времето.



Средновековните скриптории, местата за писане на книги, най-често в манастирите, са били истински работилници, в които не само са се създавали книги, но са се обучавали и преписвачи. Появяват се в България след идването на учениците на светите Кирил и Методий и след като в 893 г. славянското писмо става официално не само за Църквата, но и за държавата. Един от най-големите ни книжовни центрове е откритата преди няколко десетилетия манастирска школа при Равна, на 25 километра на изток от първата българска столица Плиска. Археолозите предполагат, че там са работили някои от учениците на светите братя, а ЮНЕСКО определя обекта като "първата българска езикова лаборатория". За бурната културно-просветна дейност, кипяла на това място, подсказват откритите многобройни железни писала и бронзови закопчалки на книги. Там богослужебните книги са превеждани и преписвани, за да може богослуженията по цялата българска земя да се водят на роден език.

Основната част от най-ценните български ръкописи и преписи на изгубени стари български съчинения днес са пръснати из библиотеките на цял свят. Никой не може да каже какъв е броят им, все още не всички са описани. Пък и на част от ръкописите, създадени на наша територия след XIV век, липсват специфичните български носовки и двете ерови гласни, затова и често тяхното народностно определение е повод на научни спорове, подчертава проф. Климентина Иванова.

Най-голяма част от



книжното ни богатство се съхранява в Русия



- в държавните библиотеки на Москва и Санкт Петербург, но също и в Украйна - в Киев, Одеса, Лвов. Част от книжното ни богатство е и в библиотеките на Румъния, в много западни страни, разбира се, и в Атон, както и в библиотеката на Синайската обител.

Първата голяма загуба на старобългарски книги е от средата на X век, при падането ни под Византийско владичество. Тогава част от българското книжно богатство е унищожено. Хипотезите за съдбата на безценната царска и патриаршеска библиотека са две, отбелязва проф. Иванова. През IX и X в. българските книжовници, наследници на светите братя, са хвърляли всичките си сили в превода на византийски богослужебни текстове, но и на жития, риторика, исторически съчинения и други. Преводите се правят първоначално главно в Плиска (Равна), в столицата Преслав и в Охрид. При завладяването и на Източна България част от тази книжовна продукция е запазена. Според едно от предположенията част от книгите не са унищожени, а са били отнесени в Константинопол като ценна плячка. Възможно е те да са се съхранявали в църквата "Света София" заедно с ръкописи на други езици и да са подарени при покръстването на Русия в 988 г., когато Киевският княз Владимир се жени за Анна Византийска. Това е твърде вероятно, защото точно в 70-те години на XI век изведнъж се появяват доста преписи на български книги с преводи от гръцки, но съдържащи произведения на св. Климент Охридски, на Йоан Екзарх, на презвитер Йоан, на Григорий мних и на още много анонимни книжовници, превели широк кръг от текстове. Сред тях са Първият Симеонов сборник ( по "Изборник" според Светославовия препис от 1073 г.), Изборникът на великия княз Светослав от 1076 г. В Русия са преписвани и "Четири слова против арианите" от византийския църковен деец и писател Атанасий Александрийски (ок. 295-373), преведени по поръка на цар Симеон от Константин Преславски, ученик на славянския първоучител Методий. Приписът на старобългарския превод е излязъл



под ръката на черноризец Туодор Доксов



Неговата стойност е особено голяма, защото това е единственият текст, който дава важни исторически сведения. Той посочва, че българският княз Борис I, с християнско име Михаил, е починал на 2 май, посочва времето и мястото на изписването, историята на превода, включително и годината на покръстването на българите според прабългарския календар.

"Българските ръкописи обаче имат интересен живот и вън от нашите земи", отбелязва проф. Иванова. В края на XV век приписът на Туодор Доксов е преведен и преписван в Русия. Най-старият приз е от 1489 г., а преписвачът му Митя изрично съобщава, че е преписвал благочестивата книга дума по дума по заповед на брат си Герасим. Въпреки че е нямал понятие от носовки и букви, които не са отговаряли на руската фонетика, той ги преписва точно.

Синайският псалтир пък е част от несметното духовно богатство на библиотеката към Синайския манастир "Света Екатерина" в Египет. Учените не са на едно мнение как са се озовали там българските ръкописи. Част от тях смятат, че глаголическите книги са пренасяни през X в., когато християнската книжнина е в разцвет. Според Козма Презвитер благочестивите българи и монаси често са ходели на поклонение до светите места като Йерусалим и планината Синай, където Мойсей получава Десетте божии заповеди. Възможно е ръкописите да са пътешествали, пъхнати в монашеските торби. В същото време през Средновековието в Синайската обител са работели като преписвачи, илюстратори и преводачи и много български монаси, затова и според част от учените глаголическата книжнина е сътворена на това свято място. Което пък показва колко широко е било влиянието на старобългарската книга особено там, където се е поддържала източната църковна практика.

"Докато работех с ръкописите, намиращи се на територията на Израел, попаднах на един



неизвестен кодекс, преписван на кирилица



Беше датиран неправилно, а се оказа от началото на XIV в. Според мен този ръкопис е създаден в Синай, след това е бил пренесен в Йерусалим и захвърлен. Беше неугледен, нереставриран, на всичко отгоре и датиран от XVI в. Неслучайно през 1953 г. американска научна експедиция начело с изкуствоведа Кенет Кларк засне над 3000 синайски ръкописа, а сред тях и български, писани или изнесени там", разказва проф. Иванова.

През XIX в. славянската култура и език привличат интереса на много учени от различни европейски държави, особено от Русия. Те тръгват да пътешестват из нашите земи и да събират стари български ръкописи. Обикалят българските манастири, а точно по това време българските монаси не се грижат особено за старите пергаментови книги. Ценните ръкописи са прашни, изядени от мишките, монасите са ги късали, затискали са с тях качета със зеле и бъчви с вино...

Точно така се разделяме и с безценното пергаментово четириевангелие на книголюбеца цар Иван Александър, което се съхранява днес в Британския музей в Лондон. Ръкописът е плод на последния разцвет на българската култура преди падането на България под турско робство. Кирилският текст потегля за Острова от Атонския манастир "Св. Павел" през 1837 г. заедно с ръкописа на Ромуел Видински и още седем книги на кирилица, които



монах дарява на английския лорд Робърт Кързън,



пътешественик и колекционер. Четириевангелието е препис на евангелията на Матей, Марко, Лука и Йоан и е съставено от 268 пергаментови листа, илюстровани с 366 цветни миниатюри, заглавките на текстовете му са златни, а кориците са със сребърно-златен обков, украсен със скъпоценни камъни. Четвероевангелието е създадено през 1355-1356 г. в търновския манастир "Св. Троица" по поръка на цар Иван Александър и е красяло царската библиотека. С падането на България под турска власт, за да бъде запазен, ръкописът е предаван от ръка на ръка. Изнесен е тайно първо в Цариград, след това изминава стотици километри на север, скрит в багажа на молдовския владетел от XV в. Александър Добрия към Молдова, който също се слави като книголюбец, а молдовските преписвачи и художници копират образи от българския ръкопис за своите евангелия. След това незнайно как разкошният кодекс стига до гръцкия манастир "Свети Павел" в Атон, откъдето тръгва за Лондон.

Чуждите пътешественици по нашите земи често са откъсвали по някоя страница от ценните книги, за да имат образец на писмо. В тези случаи пък изследователите, които сглобяват фрагментите, се превръщат в последователи на Шерлок Холмс.

"Случвало ми се е



да открия в Румъния половината от ръкописа,



чиято друга половина е в Москва. В Петербург пък съм откривала края с приписките от ръкопис, който е в Йерусалим. Забавна е историята на сборник с песнопения (Триод). Преведен е на български в ХIV в. от стареца Йосиф в Атон, оттам е изпратен в Синайския манастир. Сръбски монаси го преписват там или в Йерусалим, защото е от "светогорски истински извор на български език". Преписвачите му отбелязват, че един Господ само знае колко им е било трудно да "прехвърлят" от български на сръбски. А всъщност сръбски са само някои букви, текстът си е на среднобългарски книжовен език. Ценният кодекс остава в Москва, но в един момент внезапно изчезва от Русия. Как, защо и кога ръкописът е върнат тайно в Йерусалим, никой не може да каже. Още в края на ХIХ в. той е в библиотеката на Йерусалимската патриаршия и там е описан в каталог. Учените бяха убедени, че има два такива ръкописа - близнаци. И чак когато описах и проучих всички факти, се убедих, че няма "Московски триод" и "Йерусалимски триод", а един ръкопис и той е в Йерусалим. "Сянката" на Триода в Москва изчезна, но самият ръкопис става все по-ценен за палеославистите, разказва българската изследователка.

Друг ценен наш ръкопис, Асеманиевото евангелие, написано на използваната за кратко глаголица, е изминало хиляди километри, докато стигне до Ватиканската библиотека, където се намира и до днес. Преди това обаче се е придвижило до Йерусалим, а оттам през 1736 г. го купува папският симиотикар Йосиф Симон Асеман, чието име ръкописът взима. Никой не може да каже как точно богато илюстрованата богослужебна книга, която включва всички евангелия, е попаднала там. Вероятно ценният глаголически ръкопис е оставен в една от църквите на Божий гроб от български поклонник.

Не по-малък път е изминал и най-ценният от общо петте запазени български преписа на Манасиевата хроника, направен по поръка на цар Иван Александър. Незнайният преписвач и преводачът на Световната летопис на византийския дворцов писател Константин Манасий (1130-1187) е вкарал 27 летописни добавки с българската версия на описаните исторически събития. Добавил е и цветни илюстрации, което пък го прави единственият илюстрован препис на хрониката в света. Днес уникалният ръкопис, написан в мерена реч, се съхранява във Ватиканската апостолическа библиотека. Пътят му дотам минава през Хърватска, където става част от сбирката на епископа от Модрос Никола Катарски, след което заедно с още други ръкописи поема към Ватикана.