Първоначално обещанието за двойното увеличение на учителските заплати звучеше толкова бомбастично, че хората от гилдията масово го пратиха в графата "предизборни трикове". Месец след изборите обаче то придобива все по-реални измерения. Първата стъпка за планираното с 4-годишен хоризонт повишение се очаква да бъде с 15% от 1 септември. Отвъд безспорно положителните моменти около увеличението на учителските заплати обаче прозират немалко въпроси и рискове, които биха могли да превърнат похвалното начинание в обикновен популизъм.

Надали има човек (камо ли учител), който не би се зарадвал на увеличение на заплатата. Само по себе си това е равнозначно на уважение, признание и оценка за положения труд - особено дефицитни за българския учител в наши дни. Така че планираното повишение на заплатите на педагозите би допринесло отчасти за така нареченото "издигане на авторитета на учителя" и поставянето му в "центъра". Дали обаче повишението на заплатите "на калпак" - с еднакъв процент за всички учители - и тези, които извеждат учениците си до олимпиади, и тези, които постигат скромни резултати, е най-удачната и справедлива мярка? И по-важното - ще доведе ли тя до реформиране на системата, която от страда от десетки проблеми, основният от които е ниското качество на образованието?



Стартова заплата за учител от 1320 лв.,



каквито размери би следвало да се достигнат някъде около 2021 г., би била доста примамлива за току-що дипломиралите се педагози. Ако един добър педагог получи двойно по-висока заплата, това най-вероятно ще го мотивира да дава още повече от себе си в обучението на своите ученици. Вярно обаче би могло да бъде и обратното - ако един посредствен учител получи ей така още една заплата, той едва ли ще бъде стимулиран да промени нещо в подхода си. Коя ще е тази сила, която да го накара да работи двойно повече, при положение че двойният скок на възнаграждението му и бездруго е гарантиран? Напълно възможно е и подходът "на всички поравно" да подейства доста демотивиращо за стараещите се учители и да настрои едни педагози срещу други. А диференцираното увеличение - всекиму според качеството, засега остава просто обещание за друга година.

Примерът е доста опростен, но показва реалните рискове пред увеличението на учителските заплати, ако то се приложи механично и без да бъде обвързано с качеството на образованието, т.е. с това, което учителят е допринесъл за повишаване на резултатите на учениците. Делегираните бюджети са чудесен пример как повечето пари, които се дават за по-малките училища от малките населени места, не водят до по-добър образователен резултат. Скорошно изследване на Института за пазарна икономика показа, че въпреки че заплатите на учителите и финансирането на училищата имат известен ефект върху оценките на учениците, той не е толкова голям. Изводът бе, че училищата в малките населени места не успяват да преодолеят по-лошия старт на децата в тях заради дефицитите на социалната и семейната среда, а по-скоро го затвърждават. С други думи увеличението на учителските заплати при всички случаи ще е полезно, но не и ако на него се гледа като на единствената панацея за системата.

Показателно е, че



огромна част от делегираните бюджети - на места дори до 80-90%,



отиват за възнаграждения. Едва 10-15% от бюджета на училището се изразходват за неговата издръжка - битови разходи, ремонти, горива и т.н. Логично е, че ако се увеличи частта за заплати на персонала, без да се помисли за другите разходи (и проблеми) на училището, няма как да се постигне търсеният ефект.

Няма да може да се мине и без промяна в начина на формиране на учителските заплати - предимно на базата на формални изисквания като стаж, образование и др. (и то без ефективен външен контрол), включително и на допълнителните възнаграждения, които в момента зависят най-много от получените от учителя награди и планирания от него образователен процес и най-малко от проектите, които той прави, резултатите на учениците му, работата му с родителите. Нищожната разлика във възнагражденията на преподавателите независимо от квалификацията им също не би могла да послужи като реален стимул за подобряване на работата им и съответно до преобръщане на плачевните резултати на учениците.

Министър Вълчев заговори за промяна на делегираните бюджети, чрез която ще се направи корекция в разпределителния механизъм, по който училищата получават издръжката си. Идеята е школата да получават средствата за постоянните си разходи в зависимост не от броя на учениците, както досега, а според спецификата си - региона, в който се намират, концентрацията на деца от уязвимите групи и др. Очаква се тази корекция да се отрази и на увеличението на възнагражденията на учителите. Но дали по-добрите учители наистина ще получат повече пари от останалите си колеги при обичайните изкривявания в атестацията предстои да видим.



Квалификацията на учителите е крайъгълният камък



на образователната реформа. Поне засега обаче няма наченки, които поне да показват, че записаната в новия училищен закон задължителна ежегодна квалификация на педагозите ще се изпълни с реално съдържание. Одобрените от МОН по незнайни критерии стотици програми (включително за арттерапии и бърнаут при учителите) на още толкова обучителни организации не дават никаква гаранция, че учителите ще станат по-добри и продуктивни в работата си. Напротив - натрапената с новия закон бумащина има всички изгледи да осуети всяко тяхно добро намерение. Записаната на хартия квалификация изглежда обречена и заради единият процент (1%), който ще се отделя от училищните бюджети за целта. Вярно е, че в следващите години ще се разчита на щедрото европейско финансиране, но първо - изобщо не е ясно дали парите по оперативната програма реално ще се усвоят, и второ - не се знае и с какви финансови средства ще се обезпечи това перо в бъдеще.

Към заветната цел - подобряването на успеха на учениците - има и доста други пътища (някои доста прости), които не трябва да се пренебрегват - например намаляване на броя на паралелките, даване на реална свобода на учителите да преподават и освобождаване от несвойствените им задачи, смислено написани учебници, готови за първия учебен ден (а не раздаване на pdf формати), адекватна атестация на учителите (която обаче бе оставена за след 4 г.) и т.н. Въпреки че вече си имаме чисто нов училищен закон, много учители признават, че реформа в българското училище още не се е случила. Именно тук трябва да се съсредоточи новият екип в МОН, за да се повиши качеството на образованието.

Образованието освен това не се покрива само с училищната мрежа. То е още и в университетите, научните центрове, институтите на БАН и т.н. и издигането му в стратегически приоритет означава грижа и за всички тези "разклонения". Здравословното намаляване на приема на студенти и опитът за ограничаване на некачествените специалности вече са факт. Предстои обаче решаващо "сражение" с лобитата на ректорите, които започнаха да дават заден по отношение на минималните национални изисквания за заемане на академичните длъжности и мерките срещу плагиатството - така необходими, за да спре производството на професори на килограм и тази титла действително да върне авторитета си. Битката засега не изглежда, че ще бъде спечелена от МОН, поне ако се съди по първите думи на новия министър, че въпросите предложения трябва "да се обсъдят" със Съвета на ректорите.