- Ето - вика приятелят ми, - това е телефонът ми. Здрав е, батерията е заредена, а сметките платени. Но никой не ми се обажда.

- Сигурно не знаят номера ти! - гъбаркам го аз.

Той се пали:

- Няма такъв филм! Моят номер не е тайна. Тайна е кога ще се обадят.

- Аха.

- Не ми ахаквай! - вика той. - Идваха при нас на крака и се молеха: Гласувайте, че врагът ще ни изяде! Казвайте кой какво иска, а ние ще слушаме внимателно, ще си записваме и ще изпълняваме. Вие само ни дайте гласа си, другото е наша грижа. Аз бях този, който им казваше - да, имате моята подкрепа. Моля ви само за едно - да ми се обадите, когато изпълните поне едно обещание.

- Сериозно ли им го казваше? - питам го.

- Най-сериозно. Ходех на всички сбирки, митинги и движения, изчаквах ги пред колите им или след участие в телевизиите, където не спираха да говорят, че животът ще стане песен.

Спирам го:

- Ти си идиот!

- Гледай сега - викам му, - властта нито те знае, нито те познава. Откъде накъде трябва да звъни точно на твоя номер? Ти акъл нямаш!

- Не си прав! - клати глава той. - Властта много добре знае кой съм, какъв съм и къде съм. Знае какво искам и дори какво мисля. Властта всичко знае, ти недей така!

- Дрън-дрън.

- Когато забавям да платя сметката си, веднага ми звънят, пращат ми съобщение и не ме оставят на мира, нали? Всеки в тази държава ме намира, когато си рече.

- Това са всякакви частни изедници. Те ще ти вземат и половин стотинка, ако я имаш в джоба си.

- Така ли? Значи всяка една частна компания може да ми звъни денонощно, а държавата да си трае като бълха в гащи! Бъркаш, брат ми!

Поема си дълбоко въздух и пак подкарва:

- Когато дойдат избори, могат да ми изпращат есемеси, нали? Ела на площада, подкрепи нашата партия, гласувай за нашия кандидат! Ние трябва да победим! Е, победиха! И сега си траят. Нито дума повече.

- Добре - вдигам ръце, - какво толкова искаш да чуеш или пък да видиш, хайде, кажи!

Уморено той обяснява:

- Искам да чуя от властта какво направи по всичките обещания, с които ни заливаха от сутрин до вечер. Да звънне и да каже - аз, властта в тази държава, направих това и това, този път удържах на думата си. Има радост и усмивки за хората, светло бъдеще и спокойни дни. Равенство, братство и свобода. Или пък да вдигне телефона и да рече: не вървят нещата, кофти е положението, прояви разбиране и този път.

- Краен си, много искаш. Все пак властта бачка, върти валяка, не си гледа пъпа.

- Да - вика, - властта върти педалите, ама файда много няма! Измисля си някакви цели и задачи, изпълнява ги, надува фанфарите, а на тебе не ти става нито топло, нито студено. Никога не прави това, което е обещала, не изпълнява нито дума от казаното. Прелива от пусто в празно. Върти педалите по нанадолнище! Нищо полезно и нищо важно няма!

- Черноглед си!

- Тогава защо не се обаждат? Да звъннат и да кажат: Ти бъркаш, ние свършихме нещо. И да кажат какво е това нещо. Ама не се обаждат!

- Казват го по телевизора! - окуражавам го.

- Телевизорът е пунт и пластика, нищо друго - въздъхва той. - Знам кога ще се обадят те. Дойдат ли изборните дни, започват денонощно да звънят. Ама аз тогава няма да го вдигам! - заканва се приятелят ми.

- Ще го вдигнеш, ще говориш с тях и пак ще се вържеш на празните им приказки!

Той ме гледа.

- Да - казвам му. - Това е, брат ми! Няма телефони, няма обещания, нито галене по главата! Защото у нас властта винаги случва на идиоти, а идиотите не случват с властта. Идиотите не го схващат това и се жалват денонощно, а властта го осъзнава добре и си трае. Това е, просто и ясно, нали, брат ми?