- Г-н Желязков, как ще коментирате мерките на правителството за намаляване на "данък бюрокрация"? Правят се работни групи, предстоят анализи, а работодателите отдавна знаят кои са проблемите...

- Разбира се, ние не сме спирали да ги казваме. Парадоксът е, че за някои добри решения има дори готови проекти, но няма кой да ги приеме. Например такса "битови отпадъци". До решение се стигна отдавна, но ситуацията не се е променила. Сега таксата продължава да се обвързва с цената на имота - имаш по-скъп имот - плащаш повече. Отпадъците обаче се генерират от хората, не от имота. Създаде се работна група, която изготви проект за изменение и допълнение на закона, с който недвусмислено се въвежда принципът "замърсителят плаща", изготви се проект на методика, но проблемът още не е решен.

- Какво пречи?

- Като причина се изтъква недостатъчен капацитет на общините да прилагат новия модел. Нещо, което няма как да приемем. Въпросът е принципен, за справедливостта - "произвеждаш" повече боклук, плащаш повече. Колко цапа една софтуерна фирма, настанена в модерен, голям офис на фона на жилище с много обитатели например? Нещо повече - има много влезли в сила решения на Върховния административен съд, които задължават общините да приемат правила, според които да се плаща на база генериран отпадък. Това обаче още не се случва. Все пак - дори и да има забавяне от няколко месеца, за нас е важно принципът "замърсителят плаща" да бъде приет безалтернативно. Така или иначе, това няма как да влезе в сила по-рано от 1 януари 2018 г., но поредно отлагане не е никакво решение.

- И все пак - офанзивата срещу бюрокрацията не е ли малко закъсняла? Все пак ГЕРБ управлява за трети път. Сега ли се разбра, че регулаторните режими и таксите задушават бизнеса?

- Наясно сме, че не може без лицензионни и разрешителни режими. Разчитаме на разума те да бъдат сведени до санитарния минимум или поне до това, което произтича от членството ни в ЕС. Затова отдавна настояваме всеки орган, който администрира някакъв режим, да го обоснове и защити - нуждата от него и дали е законен. Ако не е в състояние да направи това, трябва съответният режим да се отмени. До ден днешен обаче държавата не възприема тази идея.

- Вероятно защото това ще "удари" бюджетите на много агенции, комисии, министерства...

- Възможно е това да е една от причините, но да погледнем от другата страна. От години говорим, че таксите трябва да са разходоориентирани. Между другото такова е решението и в действащия Закон за държавните такси. Това означава, че колкото струва предоставянето на една услуга на администрацията, сходна трябва да бъде и нейната цена за бизнеса и гражданите. А какво се получава - Търговският регистър например продължава да събира в пъти повече такси от разходите си.

- Приходите на КЗК например също идват основно от такси.

- Да, масово е. В същото време се оказва, че имаме огромни различия в размера на таксите за сходни услуги с редица държави от по-източната част на Европа. За едно и също нещо у нас се плаща в пъти повече, отколкото в държави като Словения например. Тук отделни такси са превърнати в квази данъци - споменатата вече такса "битови отпадъци" е точно такъв пример. Тъй като политически е непопулярно данъците да се вдигат, допълнителни приходи се търсят чрез таксуването на бизнеса.

- Някои фирми като "Уолтопия" например решиха да влязат в директен сблъсък с институциите и започнаха да търсят правата си, като обявяват публично безумията от страна на чиновниците. Това работещ подход ли е?

- И този подход може да работи, защото ясното поставяне на проблемите е част от решението им. До подобни ситуации се стига заради това, че бизнес и администрация привикнаха да разсъждават един за друг като за "ние" и "те". Крайно време е да започнем да мислим като за "ние". Връзката е пряка - ако няма предприемачи, няма да има пълнокръвна икономика. Тогава за какво ще ни е администрация и кой ще я финансира? Обратно - ако има по-добри условия за бизнес, то тогава ще има повече постъпления в бюджета и съответно повече средства за публични услуги. Не случайно ние се гордеем с това, че имаме стабилна данъчна среда и ниски ставки и използваме всеки повод да пропагандираме това като добри условия за привличане на инвеститори. И понякога се получава.

- Ще има пътна карта за инвеститорите по региони, обяви министърът на икономиката. Звучи ли Ви познато - преди няколко години работодателите създадохте точно такава карта?

- Ние можем да помогнем с информация по темата. С подобна карта се виждат ясно както местата с добра бизнес среда, така и такива, които не са атрактивни. Има добри местни администрации и не толкова добри, има такива, които сериозно са привлекли инвеститори, но има и такива, които не са успели да мотивират нито един. Тук разрезът изобщо не е бедни - богати общини. Напротив - има преференции за предприемачите, разкриващи работни места и инвестиращи в общини с висока безработица. Дори при тези преференции хората не виждат своя интерес да влагат средства. Значи има някакъв друг проблем - чиновниците не са усетили какво интересува, какво мотивира предприемача, за да му го предложат, така чe едновременно да се развива местната икономика и да се създават конкурентни производства.

Когато извън България ни попитат кой е българският продукт, стандартните отговори са розовото масло, киселото мляко, храните, софтуерните постижения... Добре, но не е достатъчно. Трябва да наложим името си на световния пазар и марката "български продукт" да е разпознаваема и асоциирана с високо качество.

- Но този продукт трябва да се изработи от някого, нали?

- Ние сами си слагаме спирачки. Имаме дефицитни професии и ни липсват редица специалисти, особено на средно равнище. Нашият закон за трудова миграция и трудова мобилност поставя определени изисквания относно имиграция в страната ни на квалифицирани хора от трети страни и те са по-високи от тези, които ЕС иска да приемем. Сами правим да ни е по-сложно, без да е ясно защо. Сега, ако определена фирма реши да наеме такъв човек, трябва да му предложи най-малко два пъти средната заплата за страната. Първоначално беше три, а по изискванията на директивата на ЕС е 1.5 пъти, дори за целите на заетостта в професии, в които има особена необходимост от работници, прагът на заплатите за работници от трети държави може да е най-малко 1.2 пъти по-висок от средната брутна годишна заплата в страната.

Какво ни пречеше да приемем минималните изисквания? Индустрията има нужда от определени специалисти, които липсват. Ясно е, че от една високо развита технологична държава не можем да наемем хора. Но дори от там, откъдето можем, си създаваме регулаторни пречки.

- Какви хора трябват на фирмите - хора с опит или хора с висше образование? А може би и двете?

- Трябват хора с необходимите умения. Образованието не гарантира такива, за съжаление. Още по-малко в условия, при които то е ориентирано повече към "модерност", отколкото към нуждите на пазара на труда. В противен случай няма как да си обясним съществуването на специалности, от които никой работодател няма потребност. "Модерните", но ненужни на пазара на труда специалности водят до два ефекта - завършилите ги обикновено започват трудовата си кариера в сфера, различна от изучаваната, и на позиция, неизискваща високо образование, а същевременно липсата на търсени кадри от не толкова "модерни" специалности става заплашителна.

- Кой не си дава сметка за това?

- И държавата, и училищата. Не се отчитат реалните потребности на индустрията. Процесът може да бъде обърнат например чрез държавни стипендии, съчетани с ангажимент за работа в страната за определен период след завършването. И работодателите имат мотив да плащат подобни стипендии при ангажимент за работа след завършването. Отделен е въпросът, че с каквото и образование да е новонаетият човек, той трябва допълнително да се обучава.