Кристофър Нолан, авторът на "Интерстелар", "Генезис", "Черният рицар", "Престиж" и "Мементо", рязко сменя посоката и се прехвърля в сферата на военния епос. Не че дори в комикса и фантастиката той не наблягаше на реалистичното изображение, но след триумфа си в едни по-младежки жанрове британският режисьор рязко решава да порасне, обръщайки се към пресериозна и също тъй преексплоатирана тема - Втората световна война.

Ако Спилбърг поведе десанта в Нормандия към вечна филмова слава, а Клинт Истууд поби знамето си на Иво Джима, то Нолан завинаги оставя авторския си почерк върху безкрайните бурни плажове на Дюнкерк. Не че няма филм по темата, дори с това име (нейде от 50-те), но неговият е от най-високо качество. Дори по-смело може да се каже, че по-мащабен, впечатляващ и покъртителен военен филм не е излизал от холивудската машина от "Спасяването на редник Райън" (1998 г.) О, да, и в този американците дори не са се записали още за участие в битките. А немците присъстват само като невидима заплаха, бръснещи бомбардировачи и торпеда - не ги виждаме на екран нито за миг.

Изобщо "Дюнкерк" е военен филм без герои и без особена патетика - той е повече за оцеляването, пречупването и изправянето отново. Взема от историята глава, твърде позорна за Великобритания и съюзниците - след провал по бойните полета във Франция и Белгия 400 000 войници от Острова са изтикани на пясъчната ивица край Ламанша, притиснати между океана и врага. Родният бряг е тъй близо, че го виждат на хоризонта, но спасението съвсем не е лесно. "Дюнкерк" е и военен филм без бойни сцени - на практика битката е свършила, преди камерата да се завърти. Той е заснет на един-единствен декор и статичен в по-голямата си част.

Както във всяка друга своя история Нолан отново начева игра с времето и неговите пластове - цяла седмица чакат и окайват съдбата си пехотинците на плажа в Дюнкерк, един ден отнема на цивилните корабчета, за да пристигнат от Острова, и един час е максимумът, който самолетите на Кралските ВВС могат да издържат във въздуха, докато им свърши горивото, ако преди това някой вражески "Месершмит" не ги прекърши.

В тази тройна рамка режисьорът разказва три паралелни истории. На Томи и Гибсън, които току-що са се срещнали край заровен в пясъка труп и имат една-единствена цел - да избягат от този ад; заедно с тях са и другите очакващи евакуация, от адмирала (Кенет Брана) до безбройните неназовани войничета. На цивилния Доусън (великолепен, незабравим Марк Райлънс), тръгнал с гемията си на помощ на армията, и на пилотите изтребители (Том Харди и Джак Лаудън), които единствени участват в реални бойни сцени. Опитен в използването на дигитално генерирани ефекти, този път Кристофър Нолан захвърля компютрите и заснема въздушната схватка в реално време, с истински спитфайъри, които прехвърчат над Ламанша. Скъпо удоволствие? Безценно зрелище. Филмът е заснет на 70 мм с IMAX камери и ефектът от това техническо решение е забележителен - гледайте в този формат, ако искате да му се насладите максимално.

Страхотна работа е свършил Нолан, както и операторът му Хойте ван Хойтема (двамата работят заедно и в "Интерстелар"). Сценарият е орязан откъм патетика, героите - почти лишени от реплики, изображението разчита на мащаба и необичайните зрителни ъгли, не на допълнителните украшения. Независимо колко различен жанрово и естетически от предишните филми на режисьора е този, той носи неговия отчетлив почерк не само в концепциите за относителността на времето, не само във визуалните подходи. Голямата тема на "Интерстелар" - за бащите и децата, за приемствеността между поколенията и спасяването на връзката между тях, е налице и тук.

Няма да е преувеличено да кажем, че за "Дюнкерк" Ханс Цимер е написал едни от най-хубавите си композиции. Що се отнася до Райлънс - актьорът с вид на кротък пенсионер, добил популярност с "Мостът на шпионите", ролята му тук показва, че оскарът му за филма на Спилбърг съвсем не е случаен.

О, и филмът е дълъг само 108 минути. Безотпаден шедьовър.