"Трудно е човек да си представи какви страдания бяха причинени от германците и в името на Германия на поляците. Ние, германците, изпитваме дълбок срам за тези престъпления. В миналото ние поехме отговорност за това и ще я поемаме и в бъдеще", заяви неотдавна германският посланик в Полша Ролф Никел в реч по повод Деня на националния траур.

Наистина чудовищните престъпления на нацистка Германия, извършени включително над полски граждани от нееврейски произход, избиването на 150 хиляди цивилни само по време на Варшавското въстание през 1944 година, остават завинаги позорно деяние и крещяща несправедливост. Още повече че почти нито един от отговорните за тези престъпления не беше привлечен към отговорност. И това също ще остане позорно петно в историята на германското правосъдие.



45 млрд. долара за Варшава



Тези престъпления имат обаче не само морално, а и материално измерение: като обезщетение само за разрушенията във Варшава Германия би трябвало да плати на Полша 45 милиарда щатски долара. Такава сметка беше направил още през 2004 година тогавашният кмет на Варшава Лех Качински. А вземем ли предвид и разрушенията в цяла Полша, обезщетенията би трябвало да надхвърлят 10-20 пъти тази сума. Подобни плащания биха били по силите само на няколко поколения германци в продължение на десетилетия напред. Ако си припомним, че първата репарационна вноска за Първата световна война Германия изплати на Франция и Белгия едва през 2010 година, ще добием представа за измеренията на подобни искания.

Тъкмо опитът с репарационните плащания след Първата световна война показва, че не бива същата грешка да се повтаря и спрямо репарациите след Втората световна война. Защото е неоспоримо, че бремето на репарациите и произтичащата от него икономическа криза проправиха пътя към диктатурата на Хитлер. Държавите победителки се поучиха от този опит. В Лондонския договор от 1953 г. за дълговете, по който обаче Съветският съюз и Полша не са страна, въпросът за репарациите изобщо не е дефиниран във времето и може да се отлага до безкрайност.

Под влияние на въстанието от 17 юни 1953 г. в ГДР Съветският съюз също се отказа от по-нататъшни репарационни искания - за да не спъва икономическото развитие на новосъздадената социалистическа германска държава. Същата стъпка предприе - под натиска на Кремъл - и тогавашното комунистическо правителство в Народна република Полша. Това беше трудно, но все пак умно решение. Полското правителство го потвърди още веднъж през 2004 г., когато в замяна на това тогавашният канцлер Герхард Шрьодер обяви във Варшава, че германското правителство няма да подкрепи никакви искания за обезщетения от прокудените от Полша германци след разгрома на нацистите. Защото отказът от бившите източни територии на Германия се разглеждаше именно като част от обезщетенията за Полша заради престъпленията на Германия.

С това темата за репарациите всъщност



трябваше да е приключена



Възниква въпросът защо управляващата в Полша национално-консервативна партия "Право и справедливост" (ПиС) точно сега отново повдига тази тема.

За това има едно простичко обяснение: за фактическия управник на Полша, лидера на ПиС Ярослав Качински, външната политика е не друго, а функция на вътрешната политика. Като се имат предвид напреженията в правителствения лагер след провалилата се (засега) съдебна реформа, Качински и министърът на отбраната Антони Мачеревич очевидно се опитват да отклонят вниманието. Представата, че Полша има куража да се опълчи на могъщия си съсед Германия, се харесва на национално-консервативните избиратели. Та нали антигерманските предубеждения още по времето на комунизма бяха изпитано средство за сплотяване на народа около управляващите. Освен това новият повик за репарации може да се разбира и като отговор на нестихващата критика от Германия и Брюксел по адрес на Варшава. "Децата и внуците на убийците няма да ни учат на демокрация", заяви дословно политикът от ПиС и зам.-министър на отбраната Бартош Ковнацки. Напоследък в германската преса се появиха обвинения срещу него за съмнителни контакти с Русия.

Макар въпросът за репарациите да е следователно само инструмент на вътрешната политика, притоплянето на предубежденията е отрова за чувствителните германско-полски отношения. Това свидетелства само за анахроничното и безскрупулно разбиране на Ярослав Качински за политиката, според което запазването на властта оправдава всички средства.

От друга страна, германците трябва да са наясно, че с отказа си от репарации Полша също е дала своя принос за възстановяването, а в крайна сметка и за днешното благосъстояние на Германия. Което не е нещо напълно естествено предвид невъобразимото страдание, причинено на поляците от германците и в името на Германия.