Колега, минал целия професионален път до шеф на екипа за усвояване на еврофондове в голяма германска банка, събра всички европейски стратегии в две думи. Едната е "шизо", а другата възпитан човек не би казал на публично място. И даваше рецепта за разбор на всякакви речи и документи с марката "ЕС" или на евротема: "Не ги приемай сериозно, или ще се побъркаш." Това е верният подход дори когато става дума за най-принципния въпрос: накъде върви Съюзът, към разбягване на различни скорости, в разни посоки по всяка тема или към интеграция и (кон)федерация. Работата е там, че Евросъюзът засега не върви. Той стои на този кръстопът, уж размишлява, а всъщност се двоуми



като магарето на Жан Буридан



(то било в равна степен гладно и жадно, стояло на равно разстояние между копа сено и ведро с вода, но умряло от нерешителност накъде по-напред да тръгне). За разлика от размислите на осела терзанията на европейските стратези са добре документирани за ужас на европеистите и за радост на психиатрите. Ето защо: през март председателят на Еврокомисията написа



"Бяла книга" за възможните стратегии



за развитие на Евросъюза (сякаш може да има няколко правилни решения в един принципен избор). Ужким всичките възможности бяха безпристрастно представени, но в крайна сметка се натрапваше изводът, че единствената реална възможност Европа да се развива е да го прави на различни скорости: всяка страна да участва в отделни интеграционни проекти, доколкото иска, колкото може (и докъдето я пуснат Шефовете - ама това не го пише в книгата). Само след три месеца, отново от името на Комисията, но видимо от съвсем други автори, прочетохме



точно обратното в "Документа за размисъл",



тезиси за "задълбочаването на Икономическия и паричен съюз". В Документа бяха съвместени идеите на френския президент Макрон за единна фискална система начело с общ финансов министър на ЕС, модел за устройство на общата хазна според представите на германския финансов министър Шойбле и проект за два вида европейски дългови книжа от съветника в Бундесбанк Маркус Брунермайер. Крайното решение: Европейският съюз става конфедерация, всички страни членки приемат еврото за своя валута, след 2019 г. Еврозоната става Европейския съюз, само страните, приели еврото, ще имат право на глас в Европейския съвет, а страните, които не желаят да влязат в Еврозоната, остават в периферията на Съюза, без право на глас, но са длъжни да изпълняват решенията на Съвета и да спазват приетите регламенти и директиви. Но до 2019 г. всички страни в ЕС ще получат възможност и план за влизане в Еврозоната.



Същите тези чухме в речта на Юнкер



"за състоянието на Съюза" преди няколко дни. С няколко допълнения: че не само Еврозоната, но и Шенген ще трябва да се разшири до същите граници на конфедерацията; щели да трябват и нови инструменти за финансиране на бързото разширяване на Еврозоната (вероятно за бързо покриване на встъпителните вноски във фондовете за спасяване на закъсали държави и за обезпечаване на депозитите и на сметките при инвестиционни посредници). Обаче веднага след програмната реч за бъдеща (кон)федерация на еврото изводите в нея бяха шумно отречени, и то тъкмо от министри на Германия и Франция, включително и от фактическия съавтор на юнския Документ - Шойбле (оказа се, че той искал всички да пълним замислената от него обща хазна, но не можело всички току-така да влязат в Еврозоната, защото щели да станат грешки както преди). Ново обръщане на стратегията? Не, разбира се, вижте веселата страна: това е политическият танц на Стара Европа в обичайния му ритъм



две напред - една назад,



март назад, юни - напред, септември - напред и веднага след това рязка крачка назад. Нали ако правят крачки само напред Шефовете, никакъв танц няма да докарат - това ще си е чисто маршируване. Не става. Идеята за конфедерация трябва елегантно да се прокара първо вкъщи; в Германия точно сега важни избори идат, а домашните избиратели не искат и да чуят за нея. Не искат да разберат, че стоят на кръстопът пред избор. Староевропейците са като онзи катаджия, когото свети Петър се чудил в рая или в ада да прати, а той искал да го оставят там, на кръстовището. Те



искат времето някак да спре,



че ако може да се върне и малко назад в годините, когато разширяването на Европа им носеше само изгода и солидни печалби. Не става. Времето, когато второкачествените източноевропейци бяха длъжни единствено да изпълняват нарежданията от Брюксел, божем изпълнят изискванията (нови, по-нови и най-нови), за да им открехнат дверите към обетована Европа, (почти) мина. Конкистата свърши. Сега източноевропейците искат своя дял от сделката. Обаче староевропейците никак не са склонни да дадат обещаното. И тук идват на помощ политическите пируети и сложното извъртане на задните части ту насам, ту натам, за предпазване от (не)очаквани удари и за издебване на удобен момент за нова крачка напред. Защото Шефовете знаят: интеграцията на икономиките в единна Еврозона и здравата политическа основа, европейската (кон)федерация, нямат алтернатива. Другото е разпад на Съюза и съдбовно поражение в глобалната конкуренция. И още, че Евросъюзът не може да се откаже от потенциала на Източна Европа. Ще следим внимателно как ЕС ще вземе важния за нас завой.