За криминалните трилъри, особено когато не пестят човешки части в кадър, нехаейки за възрастовите рейтинги, често се казва, че са "смразяващи". И такива отзиви неведнъж са получавали бестселърите на Ю Несбьо, по един от които е адаптация "Снежният човек".

Филмът на режисьора Том Алфредсон ("Дама, поп, асо, шпионин") обаче е смразяващ и в буквалния смисъл на думата. Действието се развива изцяло през скандинавската зима, сред безпросветна сивота, сняг, емоционална инвалидност, отчуждение и хлад. В него няма капчица слънчева светлина или радост, всичко е депресиращо и тягостно до немай-къде. Чак да ти се прииска да станеш психопат и да размахаш сатъра.

Психопатите в скандинавската култура са особена порода, и този на Несбьо не прави изключение - високопоставен, образован, уважаван в обществото. Той убива серийно, по особено садистичен начин само жени, винаги майки. Общото между случаите е, че са "подписани" със скалъпен надве-натри на местопрестъплението снежен човек - убийствата се случват, когато завали първият сняг, което в Осло е някъде по това време на годината.

Със случая се нагърбва детектив Хари Хуле, стар познайник от романите на Несбьо, който си има бол лични проблеми. В ролята е Майкъл Фасбендер, партнира му младата полицайка на Ребека Фъргюсън, а в поддържащия актьорски състав блестят имена като Шарлот Генсбур, носителят на "Оскар" Дж. К. Симънс, Клое Севини и Вал Килмър, който играе изпаднал пияница на средна възраст.

С тази актьорска А-група и обичаната от мнозина литературна основа, "Снежният човек" би могъл да е голямата работа. Но не е. Той залита към прекалена бруталност, извършена и представена прекалено хладнокръвно (на психопата липсва, да речем, садистичната страст на един Ханибал Лектър). Натурализмът на екрана би трябвало да ни потопи в света на убиеца, но накрая просто отегчава. Отегчени изглеждат и актьорите. И после, пейзажите и изразните средства са прекалено равно-сиви - със същия успех можеха да заснемат "Снежния човек" в черно-бяло и историята да не загуби нищо от това.