Чакаме циганско лято, "забравени от лятото" топли дни от Димитровден (26 октомври) и Никулден (6 декември). Според майсторите на фиска това е най-горещият период в цялата година, затова логично си е "лято", макар астронимически да преваля есента. А е "циганско", защото точно в този период всяка година се разиграва традиционната цигания около бюджета. Ченгене язъ. Цигания, сиреч



надлъгване, просия и яко врява



Нанасят се последните промени в бюджета за догодина, харчат се скатаните пари от тазгодишния: точният момент всеки храненик на хазната да пищи колкото може, да се тръшка най-зрелищно и жално, та да откъсне по-голям комат от бюджетната пита. Наблюдателните помнят, че ежегодно по това време ни "изненадват", че общините са затънали с над милиард - най-вече болниците дължат стотици милиони. Ще рече, опапали са повече, много повече, отколкото им е отредено от общите пари. И по Димитровден - рев: хазната да плати веднага просрочените сметки, иначе лекари бягат, болници затварят: който ще мре - да мре. Хитрушковците доставчици с удоволствие съдействат да се натрупа огромен дълг. Сметките неплатени, но доставките не спират. Знаят, че държавните финансисти, които стискат ревниво всеки лев, принудени от жален рев и гневни викове,



в края на годината развързват кесията



и плащат задълженията. Тогава ловките търговци, които са доставяли на кредит, си прибират парите. Колкото повече неплатени сметки позволи търговецът на болниците и изобщо на общините, толкова повече ще продаде и повече пари ще вземе. Затова цяла година се хвалим колко повече постъпления са събрани, колко голямо превишение и резерв има в хазната, ала по Димитровден писъкът започва, след Никулден просрочените сметки тихомълком се плащат, а по Стефановден милиардите "излишък" вече са стопени и бюджетът, който цяла година е тъпкан "като пушка", току-виж завърши с пореден дефицит. Семпла сценка, но работи. От януари до октомври хазнатарите мачкат своите храненици, но през циганското лято хранените хора изстискват бюджета до капка. Ако са предвидени 3 млрд. лв. за медицинската бездна, излиза, че се плащат 3.5 млрд., ако бюджетът отдели 4 млрд. лева, ще се похарчат 5. По древен обичай



навръх Димитровден започват протестите,



тази година ще са "национални синдикални". Полицаите вече реват за пари. В стопанския календар на нашия народ това е датата, когато се наемат аргатите за следващата година и се пазарят надниците. Ето момента "да се отвоюва увеличение на доходите". 10% среден ръст за цялата бюджетна сфера. 15% за полицаите и военните. Пенсиите - нагоре. И изобщо: дайте да дадем. Много. То се знае, че на ориенталския базар трябва да искаш двойно, да се завърти пазарлъкът. Искай 10%, инати се дълго на 7%, та накрая да отвоюваш 5%. По това се различаваме и от протестантския западняк, и от стиснатия български еснаф в студиите на Хаджийски, който работи като звяр за грош, "хиляда бода за пара". Разумният човек е убеден, че доходът трябва да се изработи. А у нас мнозинството вярва, че доход може и трябва да се извоюва. Че "държавата" може и е длъжна да ни храни. Никой не ще да чуе и да проумее, че



отвоюваният доход е илюзия,



той се изпарява и не носи благосъстояние, може дори да ни докара до мизерия (виж как става това в Гърция). Живеем по-добре само от увеличение на изработения доход. Ще се опитам да обясня този икономически парадокс просто. Да допуснем, че икономиката произвежда единствен краен продукт - хляб. За 100 опечени хляба работниците получават 10 лева. 90% са разходите за производство и печалбата на частника. Срещу своите 10 лева работниците купуват 10 хляба. Ако догодина работят 10% по-добре и получат 10% по-висока надница - 11 лв., ще произведат 110 вместо 100 хляба. Минус 90% разход и печалба, на пазара за крайно потребление излизат 11 хляба. Равновесието се запазва, увеличеното с 1 лев търсене среща нараснало с 1 хляб предлагане, потреблението расте с 10%.

Да видим случая с "отвоювания доход". Производството си е все същото. Но се явява дързък и смел синдикалист боец. Той вдига работниците на бунт и отвоюва - за сметка на печалбата на чорбаджията изедник - 10% увеличение на надниците. Работниците получават 11 лева, обаче на пазара се предлагат все същите 10 хляба. Увеличеното търсене вдига цените, но крайното потребление е неизменно. Взел си уж 10% повече, но яденето остава същото. Нещо повече



"отвоюването" на доходи може да убива



Бизнеса, разбира се. Ако една фирма е на ръба, трудно се издържа и печели едва 5% от продажбите, но синдикалният борец го натисне да плати 10% по-висока надница, крайният отвоюван резултат ще е фалитът на фирмата, общият доход на работниците намалява със сбора на надниците, плащани от тази фирма, а брутният продукт - с количеството хлябове, които е произвеждала. Уж отвоюваме повече доход, пък потреблението намалява. Защо? Защото напънът от крава, която дава максимум 20 л мляко на ден, да издоим 25 л може да е смъртоносен. Стиснато за вимето в железните длани на якия синдикалист кравар, добиченцето въздъхва и душата му отлита към вечната паша. Теленцето отдавна е преритало: в битката за отвоюване на доходи неговата дажба е секвестирана. Ще се увеличи ли потреблението на мляко? Ето това е изводът:



имаме повече само от ръст на отработен доход,



отвоюването на неизработен доход увеличава заплатата, но не и продукта, който потребяваме. Даже може да го намали. Дадените примери са драстично опростени, в реалната икономика процесите са много по-сложни. Но принципът на пазарното стопанство е този и изводите са същите. Доход се изкарва с труд, ум и разум, не със закон, нито насила.