Не крия, че харесвам романа "Възвишение". Нито че отношението ми към българското кино (видно и на тази страница през последните двайсет години) е по-скоро "строго, но справедливо", отколкото снизходително-ласкателно - "а бе, става като за български". Ето защо новината за екранизация по "Възвишение" посрещнах не просто със смесени чувства и здравословен скепсис, а направо със страх. Особено с оглед на това, което имаме като историческо кино - остави ония две и кусур десетилетия, в които у нас не бе заснет нито един високобюджетен филм в епоха, за да стигнем накрая до печалните "Дякон Левски" и "Воевода"; ами и преди това упражненията в жанра бяха предимно пропагандно-идеологическо и по-рядко художествено-естетическо постижение.
И сега, каква изненада - "Възвишение" е много добър филм. Нещо повече, той е филм, който ще се превърне в събитие, защото рекламната му кампания е брутално агресивна (билбордове, масирано тв присъствие, брандирани бутилки прясно мляко!) - но това е то начинът да стигнеш до масовата публика, която гледа риалити шоута, не е чела и няма да прочете романа на Милен Русков; но и защото умело яхва вълната на така възжеланата от мнозина днес възрожденско-героична тематика, без нито за миг да се плъзне към фалша на ракиено-самодейния патриотизъм, благодаря ти, Господи.
Най-важното достойнство на филма "Възвишение" е, че той остава верен на духа на романа. Всеки, който плахо е пристъпвал към киното, където прожектират екранизация на любима нему книга, е изпитвал това усещане - че не е и няма как да бъде същото. Да, не е същото, но сценаристите (Русков, режисьорът Виктор Божинов и Нели Димитрова) някак са успели да облекат в картини невидимото. 400-те страници с диалектни монолози на пишман "револуционера" Гичо от Котел са се превърнали в гледаем киноразказ, в него дори има диалози, които не дразнят, а забавляват и замислят! Ако не знаете, диалозите са най-големият бич на българското кино. В българското кино няма диалози, които да не дрънчат на кухо. Затова и най-добрият български филм е практически ням ("Козият рог" на Методи Андонов).
Немалка заслуга имат и актьорите. Александър Алексиев (Гичо) и дебютантът кукловод Стоян Дойчев (Асенчо) са истински открития, които дават плътност и живец на литературните персонажи. Във филма арките на героите са опростени, което ги прави и по-разбираеми за незапознатия с книгата зрител. Екранният Гичо е повече идеалист и мечтател, отколкото в романа, за което допринася и невинното светлооко излъчване на Алексиев. Неговият Санчо Панса, водещ крантата Дядо Юван - Асенчо е мургав селски хитрец с неочаквана на моменти проницателност: може би най-добрият концентриран образ на българина, който сме виждали във филмово произведение.
Доста повече екранно време, отколкото страници в романа, са посветени на организатора на Арабаконашкия обир Димитър Общи и неговите четници. В ролята е Филип Аврамов, който влиза в един оперетен, почти карикатурен образ. Но подобен леко театрален патос не е чужд и на Общи от романа. Тъй като филмът е голяма и високобюджетна за българските мащаби продукция, в епизодите виждаме още цяла кохорта известни и неизвестни актьори, включително комерсиалните "мечки". Като цяло режисьорът Божинов успява да ги накара да се държат възпитано пред камерата и да не декламират витизчийската.
Що се отнася до езика - един от най-силните козове, но и от най-големите препъникамъни в четенето на романа - за нуждите на сценария са запазени отделни негови елементи. Колоритът е налице, без да се налага зрителят да ползва речник, и репликите се чуват ясно, избягвайки ефекта "Мера според мера". Желанието на продуцентите "Възвишение" да е масов и касов филм води и до някои грешки. В книгата Русков използва често глагола "ибах" в различни форми и филмът щедро експонира тази слабост към ненормативната лексика, понякога заслужено предизвиквайки веселие в залата, понякога недоумение. Спокойно можеше да се посъкрати и "кенефната" сцена.
Романът "Възвишение" се прочу с това, че балансира по тънкото въже между профанното и сакралното. Че сваля ореола от възрожденските бунтовници, за да ни ги покаже като обикновени хора с качества, недостатъци, морални дилеми, фъшкии и фатални грешки въпреки историческото им озарение и "возвисяване". Както казва самият Русков в книгата си - "туй чак малко на богохулство бий". Но подобно послание може да бъде много облекчаващо, а и обогатяващо за хора, преминали през прогимназиалния курс по история и литература. В този смисъл смятам, че филмът ще бъде полезен; възможно е също да предизвика недоволство у някои, които държат маниакално на трите синджира роби в миналото си и на техен точно определен, институционализиран прочит в изкуството. За тяхно облекчение ще кажа, че образът на Левски е непокътнат: единствената сцена с него е много интересно заснета, почти като божие явяване. "Възвишение" върви едновременно като трагедия и като фарс, за да ни напомни, че монетата на историята няма само една страна.
Тук му е мястото да споменем с добри думи оператора Антон Бакарски, дизайнерката на навущата и ямурлуците Мина Кайе, гръмотевичната музика на Петър Дундаков и цялостния звук на филма. Изобщо, "Възвишение" има кусури, също като героите си, но общото усещане е за съчетание от приповдигнатост, веселие и тъга. Непременно го гледайте. Не ся ибавам!
Анита Георгиева, и , и аз харесвам романа. Най-после наистина български постмодерен роман, стъпващ на българската литературна традиция - от Раковски до мемоарната литература на 80-те години на ХIX в., играещ с цитати в цялата гама от най-грубоватия хумор до трагическите прозрения на героя във финала.
Любопитно ми е обаче как тази най-ценна за романа страна е предадена с езика на киното. Ако изобщо.