В памет на Д. Б.



Веднъж с възхитителния провинциален адвокат Д. се засякохме в подлеза пред университета. Познанството ни бе старо, предпазливо и донякъде тържествено. Във времето, когато се занимавах с позабравените днес "частни случаи", той бе млад прокурор в общинско градче и неведнъж осъмвахме над заплетени съдебни истории. Импонираше ми неговото търпеливо, едва ли не церемониално (не знам как другояче да го нарека) отношение към лицата от престъпния свят, към техните права и дори към техните чувства. Нещо такова споделях и аз и в нашите дълги, безжалостни разговори това мое разбиране укрепна, доразкри се и както си мисля, изгодно ме отличаваше в занаята. Нещо повече, залъгвам се, че тогава успях да го предам на някои колеги и читатели: че дори пропадналият, хищният, окървавеният човек има някаква скрита причина за своето опасно присъствие в живота. "Скрита пружина" я наричахме ние с Д. тази скрита причина и пространно разисквахме кой я тази пружина създава, натяга и кой я поставя в човека, за да го тласка тя в неговата разрушителна съдба. За него брат ми Любомир (и той провинциален прокурор) казваше: "Такива ще са прокурорите от бъдещето. За съжаление, точно те нямат бъдеще в България."



Сближаваше ни и общото подозрение,



че животът при социализма не само се ерозира от престъпността, но и сам я поражда (Д. казваше "култивира") и така от потърпевш се превръща в съучастник. Тези "проблясъци" не бяха наша привилегия, опитни и мъдри хора сигурно отдавна бяха стигнали до тях, но изповядването им беше нежелано и противопоказно. Своите възгледи излагах подробно и дори някак агресивно в документалната си проза - не съвсем без последствия, естествено, но ако само ги бях разправял в кафенето, неприятностите ми щяха да бъдат съвсем различни. Говорехме си ги с Д., стараехме се да издигнем нещата над житейския им пълнеж, да не ги смъкваме до вулгарния им безмилостен смисъл на обикновени престъпления.

След промените напусна прокуратурата. Имаше проблем да продължи кариерата си там. (Някога, преди той да е бил още роден, част от семейството му бе избита, а къщата им изгорена за участие в съпротивата.) Съдебната система не бе още така проядена и адвокатстваше с увлечение. Явяваше се като защитник в съдилища из цялата държава. Имаше дори своя публика, която ходеше да слуша нестандартните му пледоарии. Една известна музикантка понякога казваше: "Ако някой ден и аз се омъжа, то ще е само за да си направя удоволствието Д. да ме разведе." Впрочем, разводи той поемаше само за приятели и за да изпитал някакъв "по-различен" гъдел. Специалност му бяха тежките престъпления.



Когато започнахме отново да се срещаме, беше вече овдовял,



имаше жилище в София. На масата се държеше възпитано - не потискаше с груба щедрост и рядко разказваше съдебни сюжети. Понякога идваше с млади жени, за които още се питам - дали ги избираше по природа мълчаливи, или в негово присъствие те просто предпочитаха да слушат. Но тази среща в подлеза пред университета не бе нарочна, сблъсках се с него на излизане от метрото и вместо "здрасти" той попита обядвал ли съм и ме поведе навън.

По време на онзи обед Д. заприказва за "Сладък живот". В някакъв хотел, по някаква телевизия, попаднал на филма. Гледал го още навремето, "когато трябва", когато беше нашумял и прославен. Но в онази вечер ни веднъж не превключвал каналите: възможно ли е въобще да намериш нещо по-добро от Фелини? Седнал и го изгледал като за първи път и все пак - различно.

На младини леко презрял и режисьора, и филма му: хайде сега, вижте колко безсмислен и кух е светът на хайлайфа, колко фалшиви цели, колко пресилено щастие, колко пропилени усилия в преследване на лекия, безоблачен живот, пълен до втръсване с не особено смислени удоволствия. Точно така, както го коментираше официалната българска критика. Днес, след като лентата е заимствана и буквално копирана - на части или изцяло - от кого ли не, тя му се сторила проникновена, мъдра и в същото време безжалостна към преживяното.



Цената на равносметките е висока, а ползата - нищожна.



В една равносметка рядко нещо може да се поправи, а сигурно и въобще не се случва. Д. бе живял честно, разумно и по своему амбициозно. Какво от себе си бе видял в безгрижните, суетни, повърхностни герои на Фелини - преследвачи и консуматори на разпадащо се при човешкото докосване щастие, никога не разбрах. Разбрах само, че е съсипан, разгромен бе от успоредиците на събитията от собствения си живот с фееричните филмови епизоди на "сладкия". Вероятно бе установил, че и значителното е измамно или че всичко постигнато е недостатъчно, че правилното може да бъде погрешно и че никога не идва окончателният, последният финал, който да увенчае и потвърди човека и неговото дело. Само се догаждах и предполагах, още повече, че не бях напълно в течение на онова, което се бе случило на Д. между двете прожекции. Първата, на младини - дошла като предупреждение за живота, който ни очаква. И втората, в онази хотелска стая - коментар на преживяното, в което нищо вече не може да се поправи. Само веднъж, в друг, съвсем различен разговор, го чух да казва: "Разочарованието идва при човека в най-различен образ."

Д. живя още три години и си отиде на утрешния ден, 11 ноември 2012 г. Починал в съня си, без страдание и без протест. Неотдавна и аз, също в сива хотелска стая, попаднах на филма. Изгледах го до последния кадър, до надписите.

Не биваше да правя това.