На пътя през последната седмица се случиха трагедии, загинаха хора, още повече получиха тежки наранявания. Освен пострадалите потърпевши са и техните близки, защото всяко подобно произшествие преобръща живота им. Думите и мислите на съчувствие към жертвите и семействата им са най-естествената проява на солидарност върху тази сурова земя и нормално е да изпитваме такива чувства и говорим такива неща. Трижди хвала и на тези, които помагат, с труд, пари и човешко присъствие на пострадалите и близките им. Все повече такива хора има в България и голяма част от тях са млади, което за мен е радостно не по-малко от победите на Григор в Лондон.



Но... винаги има едно "но",



което провокира нашата активност, в случая - писмовна такава. Та забелязал съм едно отношение към бедата у нас, което не ми харесва, съпоставяйки го с реакциите в други страни при подобни случаи. Ще ми се това отношение да се промени. Сигурен съм, че то ще се промени и че вече се променя, но все още го има. Това отношение мога да нарека с известна доза условност мазохистична истеричавост. Въпросното условно състояние се съчетава с изблици на неприязън, с непременно търсене не дори на виновен, а на враг; с отключване на някакъв обществен детонатор на параноята и линча, който се нуждае от възмездна жертва за успокояване на стреса от вече дадените. Говоря не само за катастрофи, причинени от технически неизправности и човешки грешки, при които, разбира се, има виновни. Говоря и за катаклизми като земетресения, наводнения, урагани и т.н.

И от една страна пред камери и микрофони се появяват възбудени граждани, които искат да се намери злодей, виновен за страданията, а от друга, министри и други високопоставени чиновници, които мънкат за нови мерки, за превантивни стратегии, за свикване на обществени съвети и създаване на нови правила и закони... (Сега, доколкото разбрах, май се реши всеки автобус да е с колани за всички пътници, та белким няма повече катастрофи със загинали. Като че ако накараш старият автопарк на страната да се оборудва с нови колани за всички седалки, всичко ще стане розово. Автобусите ще спрат да се трошат, а шофьорите ще станат перфектни като роботи от холивудска анимация. Не изброявам разни други панически и палиативни инициативи като да се кара нарушителят непременно в районното, да се стои край местата с повече катастрофи и т.н.)

Това не значи, че съм срещу мерките.



Такива трябва да се вземат,



организационно и технологично следва да се подобрява всичко от човешката дейност, което рискува да увеличи жертвите при евентуална бъдеща беда. Така са правили хората още от времето, когато се оказало, че ако яздиш кон без седло, много по-лесно ще му натъртиш гърба или ще си счупиш врата, отколкото ако измислиш приспособления, улесняващо и коня, и ездача. Но при нас става като при нашия Крум - ако се разсърди на неприятен пияница, то заповядва да се изкоренят лозята.

Само че пиша тези неща с друг фокус. Уви, дори да вземем най-адекватните мерки на света (а ние не вземаме), беди и нещастия пак ще има. Пак ще се блъскат коли, пак ще падат самолети, пак ще се тресе земята и ще връхлитат урагани. Просто такъв е светът, в който живеем. И ми се ще в такива случаи нашето гражданство да не вика истерично: "Пак сме най-прецакани, дайте ни виновник", медиите да не се вайкат като хор от платени оплаквачки, а чиновничеството да не кърши показно ръце и да се суети като ВИП трътка в телевизионно риалити.

Питам се отде ни е това, и дори - дали този тип истеризъм пред нещастието не се дължи на многовековната ни липса на аристокрация. Не уважавам аристокрацията почти за нищо, но за налагане на модел на поведение при беда, това да. За нещо подобно пише една превъзходна английска писателска - Сара Уотърс, в романа си "Малкият непознат" (впрочем преведен от Милен Русков), който остана доста незабелязан у нас. Героинята - обедняла аристократка, която слиза от историческата сцена, казва спокойно във важен момент: а може би на това последно трябва да научим тези, които идват (хората от народа) -



да не викат и пищят, а да срещат бедата достойно



Ние в никакъв случай не сме най-нещастният народ на планетата, нито най-онеправданият, нито претърпелият най-големи беди. И можем да се поучим от тихия пример на тези, които помагат на пострадалите с труд и дрешки, без да търсят камери. Или дори от една хубава песничка, която мярнах оня ден. Пеят я евреи на иврит - оказа се цитат от Библията, можете да го видите тук: https://www.youtube.com/watch?v=ckVYO9oI8vc&index=16&list=RDoYP_TAurgsM

"Ако Бог не вдигне дом, напразно ще се труди строителят. Ако Бог не опази града, напразно охранява стражът..." Оказа се псалом 126:1

от Псалтира.

Бог дава, ама в кошара не вкарва - казва нашият мъдър народ. Но повярвайте - всички го казват. Така че ако се случи понякога кошарата да изгори, ми се ще да я вдигнем пак - заедно, в тишина или с песен. А не да подскачаме около пепелището с вопли, докато ни чуят от някой фонд за бедствия, или се родят нови поколения.