|
| *** |
Как да няма! Всичко е в главата ми. Хлябът беше 15 стотинки, ходехме на кино всяка седмица и четяхме книги. Не вярвате! То и аз не вярвам, но такова време имаше и аз бях в него!
Тогава вождът излизаше и казваше:
- Народе, ти си велик, и ние сме велики! Ние сме с теб, а ти си с нас, и все така ще бъде!
А ние щастливо махахме и викахме:
- Ура!
После вождът добавяше:
- Знаем, че ще е трудно, но от днес хлябът и саламът ще поскъпнат! Налага се, народе мой! Този строй, дето всички ние го строим, е обграден от врагове и ние ще трябва да се защитим. А ще сме защитени, когато има пари за каски и ботуши!
Пак викахме:
- Да живей! Ура!
Е, имаше и такива, дето псуваха. Как, не го ли знаете това време? Малки сте били, не го помните. Че ние да не сме били големи!
А помните ли, че този строй падна и отиде на бунището? И всичко, що беше вожд, взеха, че и те си отидоха. А, да, чели сте за това. Но аз го помня. Пак стояхме на площада и се деряхме с цяло гърло:
- Ура!
После чисто нови вождове дойдоха, станаха много, и все сладки приказки ни дрънкаха. Казваха, че това, дето сме го живели и строили досега, било пълен боклук. Те били дошли, за да премахнат старото и да съградят новото, като междувременно вземат нашето и го обърнат в твърда валута. Удържаха на думата си, удържаха и валутата, а ние - вече без нашето, за валута да не говорим - пак си веехме знамената и викахме:
- Браво, да живей!
Междувременно животът си течеше тихо, ние стояхме ката ден по опашки за хляб и салам, хранехме ви и ви пазехме, колкото можем. Но когато се налагаше, пак търчахме на площадите и викахме: - Ура!
Разбира се, имаше и такива, дето вече псуваха от сърце. Защо го правехме ли? Лесно е сега да ме питате. Но тогава беше по-друго, имаше още какво да ни вземат. Накрая ни взеха всичко човешко, а за нас останаха само бурени и тръни по дворовете и балони с цветен въздух в ръцете. Както и големите приказки за светлото бъдеще. Пък и вие събрахте багажа си и тръгнахте по големия свят. Тука останахме сами - недостойни и за чеп за зеле, дремем пред телевизорите и чат-пат викаме:
- Да живей!
Разбира се, нищо добро не дойде, няма обещание, което да е изпълнено. Не ни признаха за трудов стаж дори това, че години наред висяхме по опашките за хляб и мляко! Нищо не ни признават сега. Само властта си е същата. Пак вожд излиза пред народа и вика:
- Народе, ти си велик! Аз съм с теб, и винаги ще бъда с теб!
- Знаем - вика още властта, - че много от вас страдат за онези години, когато хлябът беше по 15 стотинки. Но ви обещаваме, че дори хлябът да стане петнайсет лева - ние пак ще сме с тебе, народе, никога няма да те оставим сам. - Налага се, народе мой! Този строй, дето го строим, е обграден само от приятели и ние ще трябва да сме равни с тях. А за да сме равни с равните, трябват кинти.
Ей така ни говори пак властта! Не го разбирате, нали? Вече и ние не го разбираме, ама друго няма. Дъвчем стар хляб и спомени, които ви развеселяват, а всяка нощ скачаме в леглото и с пълен глас викаме:
- Ура!
Вие викате, че по чужбините е друго, равни сте били с тях, уважавали ви били хората. Сигурно, сигурно. Там си нямат нашата власт, нито нашия хляб, да не говорим за онова радостно бъдеще, дето не спира да ни чака отпред.
Все искам да ви питам - те, там, тези хора, дето ви уважават, не викат ура с повод и без повод? И не псуват толкова, нали?
Знаех си аз!
|
| *** |
