Почти известна поетеса се оплаквала от мен. Не, май не се оплакала, а само била притеснена. В едно жури съм казал решителна дума за нейната книга и така тя се изкачила на върха. (В класирането, не в поезията въобще, но и това е нещо, нали?...) Не мога да преценя каква е новината, но щом ме намери - а и сравнително бързо! - трябва да е лоша.

Какво е притеснението на авторката проумях след известен размисъл и откъслечни коментари в обществото. Оказва се, тя била шокирана, че поет, който принадлежи към традицията на класическия стих, е избрал и предпочел нейната книга, написана в бял. Видяло й се смущаващо, противоестествено, подозрително. Компрометиращо, може би. С една дума - шок и ужас в нейното лирично сърце...

Днес между свободния и "другия" стих има дълбоко разделение, "свободните" поети особено яростно държат на него. Не всички, разбира се, а онези от тях, които са само "свободни", без нищо повече. Отнасям се спокойно към това - вече сме го преживели, било е глупост тогава, както е глупост сега. И ги разбирам: част от тях са "свободни" и от талант, и от литературна култура, и от дарба да разпознават поезията в нейните различни лица. Смятат чрез това противостояние да си "освободят" място в поезията. (Проба бе, читателю, ако мине.) Читателят е силно обработван, над това се трудят критици и лектори, професори и доценти. Но тук имитацията на поезия е просто несъстоятелна, чрез римуване се постига донякъде повече. Мнозинството от тези борци срещу куплета и сонета ги чака бъдещето на фабрикантите на хайку в довчерашната литературна суматоха.

Това сме го видели - момче бях и наистина само гледах, но поетите на свободния стих по онова време, макар войната да се водеше с отричане, доноси и пренебрежение, устояха на своето кредо и достигнаха висоти. Прекланям се пред майсторите на свободния стих, до чиито страници съм се докоснал, отделни стихотворения направо обожавам. Тази колонка ще набъбне непозволено, ако взема да ги изреждам сега.

Неотдавна прочута българска поетеса навърши една добра възраст. Както му е редът, издаде книга с избрани стихотворения. Нейното издателство и група приятели уредили първото представяне на книгата в среда от млади литератори и студенти. Авторката прочела стихотворения за своите гости, между тях и творби от по-предишни години. Изненадан, млад човек скочил да изкаже учудване, че тя е писала и стихотворения "с рими"! Това той не можел да разбере или по-скоро да преглътне. Как така? Добра, "наша" поетеса, а римува? Възмутил се, както се възмущаваха някога при нарушение на партийния устав. Разказа ми го самата поетеса, с усмивка.



Вече сме го видели това и можем да се подсмиваме



Но другата, по-младата, прясно наградената, не може да си позволи чувство за хумор. Тя не знае, че такива страсти отминават без следа, бои се. Оправдава се. В страха си от "римуваната" поезия, може да не е прочела и едно от изящните окрилящи заклинания на Радой: "Ще отминат страховете, ще останат стиховете." Ако останат стихове след нас, госпожо, какво значение ще има отдавна изветрялото из Космоса сумтене на злополучни литературстващи "законодатели", наставници и водачи? Дали "бели", дали "черни" - всички ще се подредим в клавиатурата на поезията... но само онези от нас, които останат. И всичко ще е честно и почтено...

Е от какво се нервираш тогава, поете, щом тъй философски гледаш на проблема? Нервирам се от това, читателю, че някой може да си помисли, че е възможно да пренебрегна добрата поезия в интерес на онази, към която естетически принадлежа. Нервирам се, че някой днес ще настоява, че ние, поетите, сме разделени като някакви партийци, задръстени с корист и с предразсъдъци, способни да пренебрегнем самото художество, за да угодим на някакви догми, които никой добре просветен човек не зачита. Да оставим, че съм засегнат на писателска и лична чест и че никога не вземам решенията си под влияние на групови извънлитературни угоди.



Та това ме нервира, читателю,



че, като не намерят обяснение за гласуването в онзи честен конкурс, тарикатите ще ни заподозрат: мен - в двойно дъно, а победителката - в измяна. Вижда ни се странно, а всъщност е банално - нито е ново, нито ще е за последно.

Но съмна вече. Единствено май не развих за вас отношението си към свободния стих. Освен това, че го харесвам и приемам без драми. За да бъда по-ясен, ще се допълня с разсъждението на Атанас Далчев, най-мъдрото, изречено до днес:

"Аз приемам свободния стих само доколкото той прави творчеството по-трудно и по-отговорно, а не го улеснява... С рими и стъпки могат да се пишат стихове и без да има какво да се каже. Значението на свободния стих е, че като ни освобождава от тези подпори и външни украси, той ни изправя пред истинската мъчнотия - онова интимно, неопределимо и неуловимо нещо, което е поезията. От това гледище свободният стих би трябвало да е най-мъчен. Би трябвало, но не е, защото мързеливците и дърдорковците, които мислят, че могат да кажат всичко, са чакали, изглежда, само него, за да се обявят за поети. И затова най-много лоши произведения има сред стихотворенията, написани в свободен стих."

Написано е през 1966 г. Точно преди половин век. Но нямало кой да чете...