България може да е най-бедната страна в ЕС, но все пак е от ЕС и самото обстоятелство, че граждани от други страни имат желание да работят тук е показателно за напредъка ни в редица отношения, включително нивото на заплащане и условията на труд. При какви условия трябва да става това, е отделна голяма тема. Очевидно е обаче, че недостигът на работници важи за все повече дейности и професии с продължаването на икономическия подем.

Българската икономика изпрати третото тримесечие на 2017 г. с рекордно висока заетост, почти рекордно ниска безработица, нарастваща икономическа активност и невиждани от близо десетилетие темпове на увеличаване на средната работна заплата. В условията на сравнително добър икономически растеж е напълно нормално очакванията за 2018 г. да са позитивни. Но съществуват фактори, които могат да възпрепятстват икономиката да разгърне пълния си потенциал. Водещ сред тях е увеличаващият се недостиг на трудов ресурс.

След успешния опит в сферата на летния туризъм желание за облекчаване на условията на привличане на работници от чужбина беше заявено както от асоциации в земеделието, така и от водещи работодателски организации, представляващи редица компании в преработващата промишленост. И това не е изненадващо - според последните данни на Евростат относителният дял на индустриалните предприятия у нас, които



посочват липсата на подходящи кадри



като фактор, ограничаващ производството, достига рекордните 35% през третото тримесечие. С други думи, българските индустриални фирми казват, че ако имаха необходимия човешки ресурс, щяха да произвеждат повече и щяха да изнасят повече.

Забавянето или отказването на постъпили поръчки поради недостиг на хора е проблем и в дългосрочен план, защото води до пропускане на възможности за бизнес с ключови контрагенти. Ако например българските текстилни предприятия не са в състояние да посрещнат голяма поръчка за ушиване на тениски, клиентът ще отиде другаде. А това е двойна загуба - нереализирани приходи за местните предприятия и пропуснати данъци за бюджета. Да не говорим, че никой чуждестранен инвеститор няма да дойде в България, ако не може да намери достатъчно подходящи хора за начинанието си.

Облекчаването на достъпа на граждани от страни извън ЕС до пазара на труда у нас може да доведе и до по-амбициозни проекти в страната ни и недостигът на трудов ресурс ще бъде омекотен.

За много хора тези проблеми може да звучат "абстрактни и дългосрочни", но с всяко следващо тримесечие се убеждаваме, че негативните последици за икономиката всъщност са налице. Например, по всичко личи, че и зимният сезон 2017/2018 също няма да мине без "подкрепления" от чужбина.

Причината е, че както летният, така и зимният туризъм в България не успяват да привлекат или задържат насочилите се към по-високоплатени дестинации местни сезонни работници.

Има и друг момент - недостигът на кадри е подчертано регионален и демографски обусловен проблем. Добър пример е Смолян - област с бързо застаряващо население, в която през миналата година икономически активни са 74% от 15 до 64-годишните - при средно 68.7% за страната. Всъщност активността е по-висока само в столицата (75.4%). Само в рамките на година заетостта в Смолянска област се повишава от 64.4% на 69.3% (към третото тримесечие на 2017 г.), като постепенно недостиг на кадри освен в туризма започва да се усеща в строителството и в други сектори. Областта е едновременно "изолирана" в териториално отношение заради релефа си и в същото време е в близост до може би най-интензивно развиващия се икономически център в страната - Пловдив. Това намалява нейната способност да привлича кадри от съседните области, което



поставя бизнеса в патова позиция



Няколко неща трябва да бъдат ясни:

Вероятността пазарът на труда в България да бъде "залят" от чужда работна ръка - дори при липса на каквито и да е ограничения за нейния достъп - е минимална. Въпреки постепенното покачване на работните заплати в страната те остават далеч от тези в редица алтернативни дестинации за чуждите работници.

Разликата в заплащането в България и в изпращащите работници страни (като Украйна, Молдова и Македония) не е достатъчно голяма, за да предизвика натиск върху ръста на възнагражденията на българските работници. Не сме нито Германия, нито Австрия или Великобритания, за да става публичната политика заложник на такива опасения.

Ръстът на възнагражденията у нас ще продължи дори при намаляване на недостига на труд в икономиката. Българската преработваща промишленост в частност става все по-високотехнологична и постепенно се налага като част от вече установени международни вериги - особено видимо в производството на части за автомобили и други превозни средства. По-високата добавена стойност на крайната продукция позволява и по-високи нива на заплащане. Ръстът на производителността (предвид все още много ниската база спрямо останалите страни в ЕС) също ще продължи да подкрепя повишението на трудовите доходи. Отделно и цялостният процес на догонване (по-бърз от средния за ЕС ръст на икономиката) и подобряване на благосъстоянието в страната, който наблюдаваме от години, подкрепя покачването на заплатите.

В средносрочен и дългосрочен план преодоляването на дефицита на кадри, независимо от тяхната квалификация,



би трябвало да се случва основно през образователната система,



включително ученето през целия живот. Що се отнася до демографията, там процесите са много по-трудни за повлияване от публичните политики.

Ситуацията у нас обаче, особено по линия на включването на ромите в работната сила, навява аналогии с често споменаван от Милтън Фрийдман епизод от развитието на пазара на труда в САЩ през 70-те и 80-те години на миналия век, при който: държавната образователна система се проваля в задачата си да привлече, задържи и подготви кадри за нуждите на пазара на труда, като негативните ефекти са най-ясно видими за определена обществена група (в онзи период в САЩ чернокожите младежи, а у нас - ромите); държавно наложеното ниво на минимално заплащане се оказва прекалено високо, за да могат работодателите да си позволят и цената, и риска законно да наемат лицата, неразполагащи с необходимите умения; провалените от държавното образование лица губят възможност да добият умения в практиката и "увисват" на държавни социални помощи, тотално изключени от социалния и икономическия живот в страната.

Вариантите за решение на този проблем могат да бъдат няколко:

Ограничава се вносът на работници от чужбина и се чака местната работна ръка да започне активно да търси работа и/или да повиши квалификацията си (не трябва за забравяме, че част от потенциалната местна работна ръка е на практика "издържана" от свои роднини в чужбина);

Търсят се начини да се активизира и да се повиши квалификацията на местната работна ръка чрез съответните мерки на пазара на труда и промени в образованието;

Освобождава се вносът на чужда работна ръка, с помощта на която местният бизнес запълва, доколкото и където може, дефицитите в предлагането на труд;

Най-добре е тези мерки да се съчетаят. Най-лошото е да не се предприема нищо.