Българинът се мисли за беден, а статистиката го убеждава, че не е така. Българинът се чувства нещастен, а психолозите му казват: "Недей бе, виж Сиера Леоне и Буркина Фасо - хората пеят, а ни хладилник инокс, ни стени екрю, ни плазма на стената имат".

Има ли феномен тук? В едно от периодичните изследвания за спорния термин "щастие" тази година съобщиха, че някои българи - в диапазона 25-35, не се чувствали нещастни, а само тревожни. Предимно по-младите с добра работа. За другите да не говорим - по-старите се усещали нещастни, по-младите без работа - депресирани, а течът на работни ръце от тук на запад не секва...

Ние, българите, както се каза по време на представянето на книгата на Александър Андреев и Андрей Райчев оня ден - "Време и всичко", сме вече над 40% от равнището на немското качество на живот и потребление,



с тенденция да станем 50%.



Пак изоставаме, но ако се види ситуацията отпреди 10 или 25 години, то ходът към сближаване е очевиден. (Дали това е, щото ние забързахме, или е, щото те забавят темпа, е друг въпрос, но числата не лъжат, нали.)

Въпреки това има нещо потискащо в предпразничната атмосфера, можете да го забележите във всеки град и село, особено в провинцията. Аз поне го забелязах и забелязвам непрестанно; нека го наречем "социално униние", защото просто не ми идва друг термин наум. Позагледайте се в лицата, вижте кой ходи по площада, вижте как изглеждат тези, които пазаруват, особено вижте настроението на онези, които са лакмусът на социалното здраве - айляците. Свободните електрони, местните зевзеци по пейките или в евтината кръчма, футболните философи, хитроумните интерпретатори на международното положение и кварталните страсти от типа на Дечо Пора - известния Чудомиров герой от първата половина на XX век. Това го няма. Или почти. По-приличната част от "обществото" в шест вечерта си е по къщите, залостена и запердена, а по обществените места в икономично количество се кълбят само изумително нечленоразделни и чалголюбиви юноши. Пък местните пияници са някак индивидуално сгрухани, самотни, потиснати...Усеща се като настроение у хората какво ли не - тревога, завист, напрежение; дори християнско смирение може да се види по църквите у по-светлите лица, но бодрост не почувствах никъде по време на кратката си обиколка тук-там. И незнайно защо, докато наблюдавах как местен бабаит си паркира беемвето на тротоара пред централното кафене, а няколко подсмърчащи нехранимайковци в мръсни шушляци го чакаха да излезе, за да го поздравят угодливо, се сетих за ритмично детско стихче. Автор му е покойният Асен Босев, а в стихчето, създадено през петдесетте или шейсетте на миналия век, пише за някой си "Мамин Мици". Въпросният ученик, изнежено столично чедо, не щял да ходи на ученическа бригада на село, щото:

"Кравата ще ме намуши

само като ме подуши"...

Обаче таткото проявява строгост, Мамин Мици отива със страх и мусене, за да се окаже по-сетне, че не било толкова зле. И забележете как посрещат Мици кооператорите:

Селски пионер поведе

Мамин Мици: "С мен върви!"

Мислеше го Мици беден,

а с юрган го той зави.

Този юрган впечатли дори мен, десетгодишния през 70-а година. Юрганът като символ на заможност, като знак за социален статус, като доказателство за материално благоденствие, ме наведе на ред мисли по-късно. Навежда ме и сега. Нека уточня, че дори на мен, както казах - десетгодишен през 70-а, юрганът - това тежко и задушаващо нещо, ми се виждаше не лукс, а досада. И въпреки това... Сигурен съм, че бодростта и оптимизмът тогава, взети в масов план, са били повече. Моята леля ми е разказвала за удивителната бедност в селото, в което е израсла, след войната. И как на цялото село с около 400-500 жители в магазина дошли само 2-3 метра басма. Та се събрал местният елит да разсъждава кому да се позволи да купи въпросната басма. И се решило - примерно - на Кольо да се позволи, защото има мома за женене, да си ушие момичето рокля. Една рокля за цяло село. Но село, пълно с оптимизъм, че басмата ще стане повече, а справедливостта ще расте. Днес там живеят 40 старци, децата им отдавна сричат азбуката на урбанизма - първо по лозунги от пролетарски тип, после по реклами на свръхпроизводството из моловете. А внуците им учат по чужбина или прекарват нощите



в съмнителни чалгаджийници и в непонятно униние.



И вместо онзи юрган, изтъкан от колективистични заблуди и подшит с полуказармен устав, дойде изобилието на всевъзможни завивки - олекотени, омекотени, пухени и копринени - всякакви. Би следвало стимулът да си ги купиш да е отприщил огромна енергия за трудолюбие, за по-високо образование, дори за демографски възход. Би следвало страната да кипи от тази енергия. А я няма. Не я виждам. Дали не я виждам поради моя специфична слепота на средната възраст, дали тя изтече с работните ръце навън, или просто се вихри само във виртуалното и търговските центрове, пък живецът на селищата се изпразва от човешко съдържание като викториански замък след промишлен бум, не мога да кажа. Само за юргана ми докривя - кой му се радва днес? Никой.