|
| *** |
- Все говорите, че държавата била стигнала дъното! Отивам да видя това лично.
- Давай – викат, – само гледай къде стъпваш, че съвсем ще те отнесе. Ей го началото на пътя към дъното, тръгвай.
- Там ли – питам ги, – дето стърчи така грозно и озъбено?
- Там, там – викат, – оттам започва дъното. Това са руините на образованието.
Стигнах до руините и видях – планини от излишна книжнина, лъскави плакати и скъпи раници, спринцовки и опаковки от презервативи.
- Тука ли – питам първия срещнат – е дъното?
- Майтапиш ли се! – казва той. – Давай, има още напред. Но внимавай къде стъпваш, че тука няма ни първа, ни втора помощ.
На следващия ъгъл, сред развалините, имаше тонове скрап, сажди и куп горящи гуми.
- Е – рекох, – тука вече е дъното.
- Не, не, далече си – поправиха ме минувачите. – Това е нашата родна индустрия, тежката химическа и леката производствена. Нищо не остана от нея, само боклук и спомени. Давай напред. Има още за гледане!
Следващото, което видях, беше шпалир от хиляди хора, които стискаха книжа в ръцете си.
- Ние – обясниха ми те, – чакаме ред за администрацията. Ад е! За всеки нов документ искат по двеста други документи и по триста нотариални заверки. За рушветите да не говорим!
- Аха – рекох, – значи тука е дъното на държавата!
- Глупости – викат ми хората, – ние така си живеем, никакво дъно не е това, а най-обикновено ежедневие. Всъщност, ти какво искаш?
- Търся истинското дъно. Нали всички в един глас викате, че държавата отдавна е там! Искам да го видя.
- Скоро ходил ли си на село?
- Почти никога!
- Е, започни от там.
Намесват се още хора от опашката.
- В никакъв случай, там е страшно! А в градовете и махалите, дето са по ъглите на държавата, вече и призраците издъхнаха. Голяма дупка е там, ще знаеш. Много такива като тебе, дето искат да видят къде свършва всичко, отиват и не се връщат повече!
- Ооо, ама ти още не си видял здравеопазването, не си стигнал до армия и полиция. Ами банките!
- Абе, гледай сега – викат, – накъдето и да тръгнеш, все в дъното ще опреш. Но да знаеш, че колкото повече слизаш надолу, толкова повече ще трябва да се изкачваш по върхове, тегаво е, бая ще маршируваш.
Седнах, запалих цигара и им казвам:
- Да обобщим нещата. Вървя си аз към дъното, където е потънала цялата държава, ама колкото повече слизам, толкова повече върхове качвам, така ли?
- Хе-хе – викат ми, – у нас единствено хората на властта могат така да обясняват нещата! Такива като тебе нямат право на обобщения!
- Разбери го, другите народи гледат да не дълбаят към дъното, а да вървят нагоре и да покоряват нови и нови върхове. Ние стигаме до дъното, дълбаем надолу и така стигаме до новите върхове на дъното. Спецификата при нас е друга.
- Предавам се – викам. – Има ли край това дъно? Иначе казано, има ли някакъв връх на дъното, дето никога няма да го стигна?
- Разбира се, че има – казват ми хората. – Най-високо на дъното в нашия живот е върхът на политиката. Там живеят хора, които вярват само на себе си, те не са правени от мъж и жена, друга храна ядат, друг въздух дишат и денонощно могат да говорят, че няма и никога не е имало някакво дъно и всичко е наред.
- То и по телевизора – викам аз, – държавата казва, че лошото е зад гърба ни и всеки момент ще застанем рамо до рамо с богатите и умните.
- Тя държавата отдавна едно говори, а все друго става. Върхът в политиката е толкова далече от нас, че никой нито вижда, нито чува какво е дереджето тука, при хората.
- Искате да кажете, че върхът в дъното на политиката е далече от всичко, нали?
- Далече е и все по-далече отива надолу, в дъното. Нали това ти казваме, не е като другите народи, спецификата при нас е друга.
