Някои от най-обсъжданите и награждавани (най-престижните церемонии предстоят, но сезонът на лауреатите вече започна) филми на годината ще бъдат показани у нас едва през 2018-а. Включително един български, който беше готов още през пролетта. Това е "Посоки" - таксиджийската антология на Стефан Командарев. Неговата премиера беше през май в Кан, където той е първият наш филм от 1988 г. в основната селекция на престижния фестивал. "Посоки" бе показан в програмата "Особен поглед" и вече бе разпространен във Франция и други страни, като отзивите са силно положителни. В родината прожекциите му предстоят в края на януари.

Ако съдим по броя на пълнометражните премиери, през 2017 г. българското кино



сериозно живна



Но повечето показани филми, уви, не заслужават добри думи. Изключение е "Възвишение" - екранизацията по нашумелия роман на Милен Русков, която освен на ласкави критически рецензии продължава да се радва на интерес от публиката. Филмът премина границата от 1 млн. лева приходи от билети и с 99% сигурност може да се каже, че той ще стане втората най-касова българска продукция след 1989 г., изоставайки само зад лидера - комедията "Мисия: Лондон". "Възвишение" обаче не е майтап работа, а сериозно разсъждение върху историята и народопсихологията ни, подплатено с добра режисура, актьорска игра, операторска работа и музика.

Сред по-успешните касово български премиери през 2017 г. бяха "Воевода" - също с историческа тематика, и "Вездесъщият". Опитът на Зорница София за биография на Румена войвода е изключително слаб и тегав филм, чийто показ по телевизията в края на годината затвърди впечатлението, че гледалите го на голям екран са си дали парите напразно. "Вездесъщият" е пълна противоположност на навущата, ямурлуците и трите синджира роби от "Воевода" - той е лъскава градска продукция със злободневно звучене, засягаща рисковете от технологиите и нарушеното лично пространство. Заснет е от създателите на "Love.net" и макар да има сценарни и актьорски кусури, определено е крачка нагоре спрямо предшественика си. Зрителският интерес обаче бе значително по-слаб, макар филмът да спечели националните награди за кино - "Златна роза" (толкоз и за тяхната стойност).

В края на годината излезе "Дъвка за балончета" - красива и затрогваща любовна история за пораснали момче и момиче, поръсена с носталгия по детството от 80-те и приземена от калпава режисура и други типични за български филм недостатъци.

В кината се прожектираха и доста



независими български филми,



които не са харчили държавни пари. Проблемът е, че и частните те са потрошили без свян и причина, а и без талант. Това са "Никой" - опит за арт филм със силен сексуален заряд, "Бензин" - Асен Блатечки се прави на Вин Дизел, "12 А" - продължение на покъртително слабия "11 А", и "Секс академия мъже" - нещо, което дори не знам как да окачествя. От бюджета е финансирана саботираната биография на Леа Иванова "Пеещите обувки", която премина по кината тихомълком. Същото се случи и с "Безбог" - дебюта на Ралица Петрова, отличен с много голяма международна награда - "Златен леопард" от Локарно през лятото на 2016-а, фестивален и зловещо песимистичен филм за ограничена публика; и с "Асансьор за пациенти" - един от по-слабите опити на талантливата Иглика Трифонова, създала "Писмо до Америка", "Разследване" и разкошния "Прокурорът, защитникът, бащата и неговия син". (В момента Иглика работи върху адаптация на "Калуня-Каля".)

По една-две фестивални прожекции само са имали "Безкрайната градина" - кинодебют на театралния колос Галин Стоев, и детският "Лили Рибката", чийто екранен път предстои.

В световен мащаб най-гледани през изминалата година бяха "Красавицата и звярът" - игрален римейк по класиката на Шарл Перо и "Дисни", спечелил близо 1.3 милиарда долара, осмият "Бързи и яростни", третият "Аз проклетникът" и не-знам-кой-поред "Спайдърмен: Завръщане у дома". Всички останали в десетката също са продължения, с изключение на "Жената чудо" и "То" по Стивън Кинг.



Пет от десетте са комиксови,



два са детски. Неласкава прогноза за бъдещето на киното за възрастни.

Годината бе богата само за ценителите на фантастиката, които дочакаха "Пришълецът: Завет" на Ридли Скот, "Блейд рънър 2049" и осмия епизод на "Междузвездни войни" - "Последните джедаи".

Що се отнася до по-сериозното и качествено кино, то слабо присъства на нашите екрани. През юли видяхме "Дюнкерк" на Кристофър Нолан, "Зад волана" (Baby Driver) и "Бягай!" - интересен прочит на расовата дискриминация като хорър. И това са горе-долу единствените филми "за награди", получили широко разпространение по нашите екрани. Очерталите се като фаворити в номинациите "Златен глобус", в наградите на разните артистични гилдии и в прогнозите за предстоящите "Оскари" у нас получиха или ще получат само



по няколко фестивални прожекции



(ако изобщо нещо). С това визирам "Формата на водата" на Гийермо дел Торо - кръстоска между романтична история, мюзикъл, хорър фантастика и политически трилър, спечелил "Златен лъв" във Венеция, който тази седмица имаше пет прожекции в София като продължение на "Киномания"; "Три билборда извън града" на Мартин Макдона - също показан набързо на "Киномания"; "Призови ме с твоето име", включен в програмата на фестивала "София индипендънт".

Чак на пролетния "София филм фест" предстои да видим лауреата на "Златна палма" и шест Европейски филмови награди "Квадратът" на Рубен Остлунд, както може би и "Нелюбов" на руснака Андрей Звягинцев. През 2018 г. са предвидени български дати за разпространение на "Вестникът на властта" (The Post) - новия шедьовър на Спилбърг с участието на Мерил Стрийп и Том Ханкс, и за "Всички пари на света" - филма на Ридли Скот, от който Кевин Спейси бе "изрязан" след секс скандала. Но не и за "Калинка" на Грета Гъруиг или "Аз, Тоня" за скандалната фигуристка Тоня Хардинг. Поне Phantom Thread на Пол Томас Андерсън, в който Даниъл Дей Луис играе последната си роля в киното (жив и здрав си е, просто избира да се пенсионира), ще бъде показан в навечерието на "Оскарите".

Разбира се, този тип програмиране само на най-масови и касови заглавия налива вода в мелницата на пиратите, защото кой ще ти чака шест месеца или една година да види интересуващия го филм на голям екран? Ами ако изобщо не бъде програмиран в кината? Реторични въпроси, които звучат с нарастваща сила всяка следваща година.