|
| Бойко Ламбовски |
И двете твърдения са опит да се "оплоскости" човешкото съществувание и общественото съжителство. Да се портретува времето в черно и бяло - като в приказките. И двете са само схеми, в които елитите наливат цимента, призван да крепи статуквото. Това не е обвинение към тях - елити е имало и ще има, а привързаността им към статуквото е естествена, защото ги устройва. Самото статукво е здравословно, докато не се изчерпи креативната му енергия вследствие загниването на въпросните елити. Тогава то се руши и се изгражда ново статукво. Но не тези диалектики са тема на писанието ми, само ми ще да подчертая, че историята е повече идеология, отколкото наука. Поне за мен.
А идеята, че има "нормален" път на историческото развитие, и съществуват разни криввания встрани, каквато се опитва да внуши новият учебник,
е повече от оспорима
Да, демокрацията е безусловно по-добро нещо от автокрацията и тоталитаризма като политическа система. Но е само рамка, а рисунъкът в рамката зависи от обществената зрялост, блянове, добродетели, трудолюбие. Демокрацията не се дава, а се изработва - иначе тутси трепе хуту, Севера трепе Юга, и няма край.
Като казах рисунък, се сетих за изкуство. Тези дни някъде е рожденият ден на барда Владимир Висоцки. Младите, които днес учат история, вероятно не са и чували за него, нито за друг великан на изпятата поезия - Булат Окуджава. Аз пък съм ги слушал доста тези двамата, дори съм ги превеждал. Слушал съм доста и друг бард - Боб Дилан, комуто наскоро дадоха Нобелова награда за литература. (Той си взе парите, но поиздевателства над наградата.) Мога да ви кажа, че и Висоцки, и Окуджава са абсолютни майстори в делото си, съпоставими, а за мен - като литератор - и с по-"барнати" текстове от Дилан. Те не просто бяха обект на култ от страна на огромни фенски маси, а
в недрата на система, пронизана от цензура
и пълна с несвобода, и бяха изумително свободни. Това не е толкова трудно. Трудното е да си популярен в такава система, ако не те помпа със слава държавната пропагандна машина. Но ето, те бяха много популярни. Спомням си, че бях в Москва през 1982 г, есента, и отидох на гроба на Висоцки на Ваганковското гробище. Някой ме отведе, де, като на интересно за Москва място. Това ми беше едно от незабравимите преживявания там. Две години след смъртта на човека, комуто приживе ни книга, ни плоча издаде официалната културна система, около гроба бе пълно с хора. Не беше някаква паметна дата, нито годишнина, просто там си беше пълно по принцип. И окичено с цветя. Някои пускаха песни по тромавите тогава касетофони, други нещо си разменяха - касети и текстове, трети рецитираха - и на Висоцки, и свое...
Защо ви разказвам това ли? Защото тогава видях, а по-сетне разсъдих, че степените на свобода и несвобода са достатъчно условни в битието ни. И че човек може да реализира себе си, разширявайки свободата в несвободни режими, като това е част от мисията му на тази земя. Може и да пропадне - духом и всякак, в много по-свободни режими, да претърпи личностен крах. Тоест нашите емблемки, че има "правилен свят" и "неправилен свят", с каквито се опитва да ни заглавичква историята, са илюзия и къде груба, къде мека и кадифена пропаганда - нищо повече. Разбира се, има по-свободни и по-рационални общества, и обратното - по-изкълчени и по-девиантни управления. Но както Франция не изхвърля завоевателя Наполеон от музеите и историята си, както Испания не изхвърля Франко, както САЩ не изтриват робовладелството, така и ние не можем да кажем - аа, това го нямаше. Тогава хората не бяха хора, а дедите и бащите ни бяха зомбита, щото строиха Хаинбоаз и Димитровград.
Ето що пее Окуджава, и повярвайте - хубаво го докарва:
И всеки бог си днес замина,
днес само работа - до мрак.
Но комсомолската богиня! -
ах - друга работа, все пак...*
Има само степени на свобода, и съответно - "на правилност". Нашият личен, персонален дълг, доколкото можем да говорим за такова нещо, е поне на йота да побутнем движението натам - към повече справедливост и свобода. Да си кажем мнението - както например за спора в историята - дали "робство" или "присъствие".
Ето, аз си казвам моето: ни робство, ни присъствие. Не е робство, защото робът няма собственост, и не е присъствие, защото присъствието звучи скромно - все едно някой зяпа възпитано селското хоро. А е "владичество". Защото завладелият налага свои закони, данъци, администрация, без да пита дали му ги искат и харесват.
Пък "правилност" априори няма. Ако сега бяхме в най-правилния от всички правилни светове, нямаше около милион българи да страдат от различни форми на депресия, като един от всеки десет сред тях е млад, към 18-те. Това последното сочи анализ на Евростат от тази година.
---
*Преводът мой, бел. на а.
