Зима! Януари! Веят ветри, бушуват хали, сняг се сипе, разкашква, заледява, а ние с комшията чакаме ли, чакаме. И добре, че е плоската 200-грамка, стъклена, понеже пластмасата всичковицата на комшията я разлага с агресивните си градуси.

- Наздраве!

Комшията ми подава бутилчето, а очите му са като на санбернар. Животоспасяващ гълток, уредът в комшийския джоб и пак вперваме погледи и умове във фасадата на блока.

- А пък по-онзи ден в Сливен ли беше или в Павликени, възрастна жена е хвърлила от балкона 2000 евро, 300 лева и златен зъб!

- Бедни били в провинцията! - ръмжа справедливо. - Представяш ли си, комши, какви суми летят от прозорците по морето! Или в митничарските градчета!

- Дали да не хванем влака към Свиленград? - поглежда ме моят човек.

След кратък размисъл поклащам глава:

- Не, местните няма да ни приветстват на своя територия. Ще се затаят и само ще ни се присмиват иззад пердетата как висим като тираджии на ничия земя!

- Тираджиите не ги жали! Те си имат компания... - скърца със зъби комшията.

Виждам, че очите му са залепнали насилнически върху обширния ханш на съседката от трети вход и го връщам на позиция с лакът:

- Тази каква кола кара, пък се стиска!

- А, стиска се! Цигуларят от първи вход под секрет ми довери, че веднъж насън...

Опитвам се да създам делова атмосфера, повишавам глас, но леко, да не повредя нещо 200-грамката:

- За пари говоря!

Навярно оценил грижовността ми, комшията вади уреда и замислено отвинтва капачката:

- Може пък да няма пари жената?

- Нямала! Двустаен с усвоени балкони има, обаче пари за хвърляне няма! - съскам. - Тия не са българи, комши!

Той свива рамене, пък докосва с устни гърлото на шишето с маниера на късния Майлс Дейвис. Сетне ми го подава, та и аз да се включа в джемсешъна, което и правя. Той използва това:

- В Европа сигурно направо ги превеждат в банковата ти сметка! - философства моят човек. - И не биеш клинци в студа като нас, ами седиш пред камината в общежитието за емигранти, пиеш коняк и слушаш "Шошана" под диригентската палка на... - той сбърчи чело, което ми даде правни и човешки основания за допълнителен гълток - някой виртуоз!

Снизходително му върнах шишето:

- Хубавите неща по сметка не стават, комши! Така полицията ще загуби форма, служебните кучета ще надебелеят и цялата институция ще се обезсмисли! За какво ти е полиция, ако не лови измамниците, ами от съда директно виждат по коя сметка са отишли парите и нататък - сещаш се!

Комшията по стар български обичай се зъби, на който му е под ръка:

- Да не мислиш, че и в Холандия разни като нас висят на тротоара!

- Не - отговарям овладяно и някак педагогично. - В цивилизованите страни пращаш имейл на домоуправителя на съответния блок, той окача съобщение с дата и час и на секундата ония се подават на прозорците, мятат необходимите суми, след което се прибират обратно да създават принадена стойност. Ти минаваш, събираш акуратните и дори парфюмирани пакети в еко торба. Това е! Цивилизация и победа на разнообразни, чужди на нас ценности!

Изведнъж до нас в утъпканата пръст, запазила спомена за трева, шумно тупна найлонова торбичка. Натъпкана! С комшията сме като гимнастици на батут, той се оказва малко по-пъргав и докато преценявам в кокалчето ли да го ритна или да му гепя шишето от джоба, разкъсва найлона. Сиромашки боклуци се изръсват като бежанци от ТИР.

- Варвари! - крещи подобно доморасъл Крал Лир комшията, а вятърът развява насам-натам веждите му и боклуците.

Подавам му съчувствено шишето. Цока жадно, прибира го. Тръгваме пак към домофона, да говорим с преправени гласове...