Седях си на дивана, бях си качил единия крак на масата и точно обмислях дали да не взема да си кача и другия, когато на входната врата някой звънна. Притаих дъх и застанах нащрек - принципно вкъщи звъняха само инкасаторът, домоуправителят и жена ми, когато си е забравила ключовете. Предпочитах да държа и тримата вън от дома си, но за съжаление съм добра душа, затова станах и отидох да отворя.

- Привет, гражданино! - поздрави ме костюмиран господин с ей такава усмивка.

За пореден път се убедих, че е пълна отживелица да отваряш вратата на апартамента си - особено, когато някой звъни на нея.

- Съдейки по усмивката ви - казах, - вероятно ще искате да ми продадете нещо уникално, от което имам крещяща нужда, нали? - и понечих да затворя.

- Никога! - театрално се прекръсти костюмираният и подпря вратата с крак. - Напротив - искам да ви подаря нещо!

Винаги, когато някой каже, че иска да ми даде нещо без пари, се сещам за онези усмихнати калъфи, които ти тикат в ръцете безплатни картички, а после вървят след теб, за да им дадеш два лева. Но преди да успея да кажа каквото и да е, костюмираният извади някакъв албум, разлисти го и го обърна към мен.

- Кажете ми, господине, харесва ли ви какво виждате?

На снимката беше заснет плаж с високи палми и бял като брашно пясък.

- Какво е това? - попитах, загледан в цветния тукан, който беше кацнал на една от палмите.

- Това е Коста Рика, господине - обясни ми костюмираният, - искаме да ви подарим една екскурзия до там. Ходи ли ви се?

Въпросът беше толкова смущаващо глупав, че нямаше как да не попитам:

- Кво?

- Ходи ли ви се, питам, до Коста Рика? Ей така, да повеете малко перчем, да видите туй-онуй, я какви птички има, рибки... на една друга страница има и жена по монокини, секунда само... - и запрелиства албума.

Не ме разбирайте погрешно - не, че не исках да видя жената по монокини, просто костюмираният не спираше да се усмихва като пластмасов манекен от витрина, а това не вещаеше нищо добро.

- Вижте, преди да ми звъннете, вършех нещо много важно, така че ще ви помоля да си вървите.

- Но... - погледна ме учудено костюмираният, - нима не искате безплатна екскурзия до Коста Рика?

- Естествено, че искам! - ядосах се аз.

Костюмираният светна.

- Страхотно, господине. Записвам ви. Само преди това трябва да станете кмет за седмица-две...

- Моля? - не разбрах.

- Такова е условието. Нека ви обясня - правим ви кмет за една седмица, през това време вие вършите колкото се може повече мерзости от финансов характер, после ви съдим за корупция и ви вкарваме в затвора, лежите колкото лежите, излизате и за награда отивате безплатно в Коста Рика, подпишете ей тук.

- Чакайте малко, защо трябва да ставам кмет и да влизам в затвора?

- Защото все още нямаме нито един държавник в затвора и ако не сте чули, ЕС ни остави под поредно наблюдение именно заради това.

- Ами - вдигнах вежди аз, - вкарайте най-накрая един политик в затвора и готово.

- Няма как! - поклати глава костюмираният. - Вкараме ли един, хората ще видят, че може, ще осъзнаят, че български политик в затвора не е нещо имагинерно и ще поискат да вкараме повече, разбирате ли?

- Тоест, искате да се правя на кмет за една седмица и после да вляза в затвора, за да замажем очите на ЕС?

- А за награда - усмихна се костюмираният, - безплатна Коста Рика!

- С кого говориш толкова време на вратата, бе, пор? - викна от кухнята жена ми. - Идвай тука да се разберем, че мама ще ни гостува за седмица.

Не ми трябваше повече. Погледнах костюмирания, кимнах и попитах:

- Къде да подпиша?