И тази година около началото на февруари се разгоряха споровете около т. нар. Народен съд. Т. нар., защото нито бе народен, нито бе съд, който да спазва изградени в течение на хилядолетия морални и юридически норми.

Подобни процеси в онези години имаше не само в цяла Европа, но дори и в Далечния изток. Но нашият е сред най-мащабните. При повече от 11 000 подсъдими бяха произнесени близо 3000 смъртни присъди. Вероятно повече от 2000 бяха изпълнени.

Лозунгът бе да се накажат виновните за изстъпленията през войната. И това бе справедливо. Защото мнозина бяха озверели. Като касапина от Ястребино, като тези, които режеха глави на партизани, за да получат полагаемата им се парична награда и изнасилваха пленените партизанки, за да ги разстрелят на сутринта. Но щеше да е похвално, ако бяха наказани и от другата страна - тези, които, оправдавайки се с "революционна необходимост", бяха убивали невинни пъдари или горски стражари. И тези, които убиваха членовете на семействата на свои другари - заподозрени, че могат да ги предадат. Или тези, които бяха отсекли главата на кмета на с. Голямо Шивачево и я поставиха наместо лампа на фенера пред общинския дом. За тях съд нямаше. Нещо повече - те бяха "народът", който седеше като съдебни заседатели и решаваше съдбите на обвиняемите под непрестанните викове "смърт", идещи отвън дори от устата на нахъсени и незнаещи за какво викат истерясали деца.

Съдът бе само страница от продължаващата десетилетия гражданска война. Започнала с насилственото сваляне от буржоазията на законно избраното правителство на Александър Стамболийски и неговото зверско убийство. Минала през септемврийските събития от 1923 г., през антихуманния комунистически атентат от април 1925-а и безогледните убийства на левичари след него, през избитите на улицата политически врагове през тридесетте години и организираното от комунистите антифашистко движение през войната, което бе най-впечатляващо сред бившите съюзници на Германия.

Народният съд всъщност имаше една задача - да разчисти страната от истински или набедени врагове на комунистите. А в началния период и на земеделците. Защото техни министри подписваха създаването на трудови лагери. Лагери за политически врагове, не за престъпници. От 2300 въдворени само 144 бяха криминални.

Погромът бе започнал веднага след 9 септември. Най-авторитетният водач на комунистите в страната Трайчо Костов се хвалеше в телеграма до Георги Димитров: стихийно бяха уредени сметките с най-злите врагове, попаднали в наши ръце. В първите седмици след промяната вероятно хиляди военни, чиновници, по-имотни граждани и селяни, свещеници, германофили станаха жертва на незаконни акции на отмъщение. [ние разстреляхме]... тримата регенти, между които един княз от Сакс-Кобургската династия...; поставихме на подсъдимата скамейка духа на "О, Бозе почившия Цар Борис III"... разстреляхме всички министри на три фашистки кабинета - два на Богдан Филов и този на Добри Божилов и половината министри на кабинета на Иван Багрянов, всичко 33 министри, между които трима министър-председатели. (...) разстреляхме почти цялата престъпна дворцова камарила; 67 народни представители от фашисткото ХХV ОНС. Но само това ли? Не, ний разстреляхме тоже целия висш военен съвет, целия генерален щаб. (...) имаме едно почти пълно кастриране на върховете на кървавия фашистки апарат в нашата страна.

Доклад на главния народен обвинител Георги Петров от 3 юли 1945 г.

В доклада ясно личеше основната цел - да бъде обезглавена възможната съпротива. Това беше работа на Народната милиция. В ръководството й влизаха най-вече комунисти, често партизани или бивши политзатворници. Тя избуя бързо до 19 000 души - 1500 от тях в Държавна сигурност.

Част от осъдените действително имаха тежки провинения. Бяха обявили "символична война" на САЩ и Великобритания, поставиха на карта съдбата на родината и доведоха до смъртта на хиляди нейни граждани. Други се бяха опиянили от пролятата кръв при дългогодишния социален конфликт. Но хиляди пострадаха за права бога.

Думата "фашист" се превърна в стигма за всеки, който не споделяше идеите на Отечествения фронт. "Фашисти" бяха министрите на Муравиев, които обявиха война на Германия, "фашисти" бяха влиятелни представители на буржоазията, "фашисти" станаха и николапетковистите.

Последва масова чистка в съдебната и изпълнителната власт. След това във всички нива на администрацията. Отменено бе изискването за притежаване на образователен ценз при заемане на длъжност. В бюрокрацията нахлуха хиляди жадни за власт, малограмотни и неподготвени за задълженията си, но затова пък ревностни привърженици на ОФ.

Атмосферата тегнеше от недоказани упреци и необосновани обвинения. Никой не можеше да е сигурен за бъдещето си. И църквата не остана встрани от всеобщия уплах. Екзарх Стефан - човек безспорно храбър, само шест месеца след промяната я славеше с фразеология, достойна за по-добри цели, във в. "Отечествен фронт".

Репресиите удариха тежко интелигенцията. Стандартното обвинение бе буржоазен национализъм и шовинизъм. Под ударите му попаднаха всички, които не бяха забравили вековните връзки със сънародниците ни, останали извън границите на родината. Понякога - заради произведения, писани в угода на "монархо-фашисткия" режим. Дори и заради лични чувства - професионалната ревност и завистта играеха огромна роля.

В първата вълна репресии бяха арестувани интелектуалци като писателите Димитър Талев, Чавдар Мутафов, Славчо Красински, Владимир Василев.

Осъдени бяха карикатуристите Александър Божинов и Александър Добринов, писателите Фани Попова-Мутафова, Йордан Стубел, основателят на националното радио поетът Змей Горянин и доста други. Последваха ги професорите Г. П. (Георги Петров) Генов, Михаил Арнаудов, Стефан Консулов. В затвора бе хвърлен един от най-много заслужилите за София кметове Иван Иванов.

Дори след освобождаването им органите на властта не ги изпускаха от поглед, следяха ги, ограничаваха ги. Изселваха ги в райони, в които нямаха никакви познати, никаква форма на препитание, лишени бяха от основното за интелектуалеца - правото на творчество.

Мащабни бяха чистките в образованието. Зер, тук се възпитаваха младите хора. На просветния министър бе наредено да уволни за "фашистки прояви" 128 от общо 135-те директори на гимназии и да бъдат назначени нови кандидати.

Етикетът "сътрудничил с фашистки професори" бе поставен не само на тези, които бяха работили и специализирали в Германия още преди идването на националсоциалистите на власт, но и на работилите при изтъкнати немски учени, емигрирали в САЩ и Великобритания поради преследванията и несъгласие с провежданата политика. Само като пример сред обвинените фигурираше и физикът проф. Рашко Зайков, първи носител на Хумболтова стипендия у нас. Като грях му бе вменено, че в началото на кариерата си бил асистент при немски професор. Въпросният изследовател бе евреинът, враг на националсоциалистите и емигрант Алберт Айнщайн.

Никой не можеше да се спаси от обвинения, колкото и абсурдни да бяха. Композиторът Панчо Владигеров бе нападан, че бил любимец на музикалния елит на хитлеристка Германия. Само че стана ясно, че негови произведения били забранени за изпълнение в Германия, тъй като авторът им бил евреин. Последва нова атака - бил великобългарски шовинист, защото написал своята рапсодия "Вардар".



От пещерата с лъвовете гладни

избавил се пророкът Данаил;

но я в Държавна сигурност да падне,

та да го питам как би се спасил!?...

Змей Горянин. Де да видим



БРП (к) се разправи и с възможната опозиция в армията. Монтираха се процеси срещу офицери звенари, обвинени, че замислят военен преврат. Изтезанията докарваха до самообвинения и желаните признания и най-упоритите.

В края на 1948 г. бе проведен процес срещу социалдемократите. Обвиняемите - сред тях 7 депутати във Великото народно събрание, предварително бяха обработвани в милицията - стояха прави по 20 часа в денонощието, биеха ги с юмруци и гумени бичове. Организационният секретар на младежите социалдемократи Людмила Славова умря от мъченията. Гнусни бяха обясненията на мъчителите й. Били я пуснали да се изкъпе в банята, но тя не знаела как да ползва тази културна придобивка и сама се попарила с вряла вода.

Огромни групи хора, свързани в една или друга степен с предишния режим, на практика бяха изхвърлени от талвега на политическото и културното развитие. Отношението към тях бе презрително. Въведен бе терминът "бивши хора". Кои бяха те, ще получим представа от една справка на Държавна сигурност от 1950 г.



Социални слоеве, класифицирани от БКП като "бивши хора" (бр.)

Уволнени офицери 4480

Бивши полицаи и съдени от Народен съд 12 970

Бивши индустриалци 6700

Бивши търговци 8000

Заличени адвокати 2500

Бивши висши чиновници 1000

Изключени студенти 3500

Общо 39 160



Към тях трябва да се добавят бившите собственици на едра градска собственост, на големи полски имоти, на земеделски машини и т.н. Всъщност зад всяко от тези числа стоеше поне едно, а често и повече семейства, защото не само уволненият или арестуван полицай бе бивш човек, но и неговото семейство споделяше участта му. И брат му, и сестра му, и първите му братовчеди бяха задължени да пишат в анкетите, че в рода си имат засегнати от мероприятията на народната власт. Сиреч огромен брой българи, оплетени в паяжината на омраза, която новата идеология наричаше класова, но зад която често се криеха съвсем битови причини. Семействата им бяха затваряни в трудови лагери, интернирани в отдалечени малки селища в Добруджа, в Родопите и по Дунава. На децата им реално бе забранено да продължават образованието си, затворен бе пътят им към социален напредък.

Та съвсем не бяха 11 хил., а стотици хиляди истинските жертви на Народния съд, а последствията, както виждаме, личат и до днес.