Мраморът блестеше като глазиран. По чистите маси седяха приятни наглед хора и културно разговаряха.

Седнах. Симпатичният келнер взе поръчката ми. Няколко минути по-късно до масата ми неусетно приближи свежолик мъж на неопределена възраст.

- Добър ден - каза той и деликатно приседна на съседния стол. - Желая ви добър апетит.

- Благодаря - отговорих, - само че келнерът още не е изпълнил поръчката ми.

Той се смути:

- Боже, дано не е станала грешка! Вие какво поръчахте?

- Торта - обясних. - Торта "Ежко Бежко".

Смущението веднага напусна лицето му, замени го красива усмивка:

- Тогава всичко е наред! Аз съм тортата "Ежко Бежко"!

- Тоест как?! - учудих се. - В смисъл на... Как да кажа... Абе нали виждам, че не сте торта!

- Съм, съм! - радостно закима той. - Всеки работен ден от 8 до 17 часа съм торта!

- Вие?! Защо?!

Той се замисли. Сви рамене:

- Как да ви кажа...

- Кажете, кажете! - насърчих го.

- Повече пари получавам.

- Блазе ви! А преди къде работехте?

- Бях лекар. В "Бърза помощ". Обаче вече не съм!

- Защо? - полюбопитствах.

Господин "Ежко Бежко" ме погледна някак особено. Не се усмихваше. А и блясъкът на копринената му вратовръзка сякаш бе помръкнал.

- Вие били ли сте в "Бърза помощ"? - попита ме той.

- Не, слава Богу!

- Затова питате.

Замълчах.

- Аз като че ли ви развалих апетита... - смути се човекът торта.

- Няма такова нещо - успокоих го. - Просто си мислех дали това не е унизително.

- Да си лекар ли? Ами свиква се.

- Не, да работиш като торта.

- Защо, кое му е лошото? Спокойна, чиста работа. Пък и като си взема заплатата... Нали!

- Добре де, но защо точно "Ежко Бежко"? - полюбопитствах. - Не може ли поне да бъдете "Парфе"?

- За парфе се изисква владеене на френски език - разпери ръце той. - А пък местата за "Гараш" и "Добуш" бяха заети. Онзи там, с очилата, виждате ли го? Той работи като торта "Гараш". Приятел е на собственика.

- Господинът с четворната брадичка вероятно е "Добуш"? - предположих.

- Не, той е пандишпан. Снажната госпожица пък работи като малеби.

Огледах я. "Снажна" бе най-точната дума.

- Каже, господине, дали в тази сладкарница продават малеби за вкъщи?

Той закачливо размаха пръст:

- Ех, и вие, палав-палав!

- Не, аз такова... За гости.

- Хайде-хайде! - засмя се той. - Мъже сме все пак. Преди, господине, продаваха сладкиши за вкъщи, но откакто две малебита и едно козуначе се омъжиха и излязоха в отпуск по майчинство, собственикът се отказа от тази услуга.

- Жалко... - въздъхнах. После се сепнах. - Чакайте, ние хубаво си говорим, обаче аз влязох тук, за да хапна нещо сладко, а не за да си приказвам с... торта "Ежко Бежко"!

- Не виждам къде е проблемът?! - учуди се господин "Ежко Бежко". - Тортата ви е сервирана.

- Ама вие сериозно ли искате да ви ям?!

- Яжте, не ме жалете! На мен това ми е работата!

- Не мога!

- Както желаете... - въздъхна той и се замисли за нещо свое си.

Станах.

- Довиждане - казах и тръгнах към изхода.

- Хей, къде така?! - подвикна господин "Ежко Бежко". - Поръчвате си торта, а после не плащате!

Той пъргаво притича и ме хвана за ръката. Пръстите му бяха учудващо корави. Помислих си: "Боже, защо влязох в тази сладкарница?!" Господин "Ежко Бежко" се наведе към ухото ми и сладко прошепна:

- Къде другаде ще влезете, а?

Беше прав. Но какво от това?