Кадър първи. Изхвърляне на отровен газ от сметището "Ядрово" край Волоколамск. Десетки деца с натравяния са приети в местните болници. На 21 март хиляди жители на града излизат на стихиен митинг край централната районна болница. За населено място с малко под 21 000 души това е наистина много - все едно в Москва да се съберат 720 000 души на уличен протест. Жителите на Волоколамск едва не пребиха управителя на района (той е свален от поста си след два дни) и изпращат, меко казано, с неодобрителни викове губернатора. По време на всичко това кметът Пьотр Лазарев е в тълпата, с хората. Към него гражданите нямат претенции. Не само защото, за разлика от шефа на района, Лазарев е свой и местен, а не пришълец, но най-вече защото жителите смятат кмета за нормален човек. Той честно им казал още преди време за проблема със сметището и отровните газове. Освен това жителите разбират, че Лазарев също като тях живее във Волоколамск и диша същия въздух като тях. А висшето началство както идва, така си и отива.

Кадър втори. Комисията по етика в Държавната дума разглежда обвиненията на няколко журналистки в сексуален тормоз към председателя на парламентарната комисия по международни отношения Леонид Слуцкий. Колегите му напълно го оправдават, а репортерките едва ли не са обвинени в планиран заговор срещу Русия преди изборите за президент. (Как обвинения в сексуален тормоз на напълно неизвестен на руснаците депутат от ЛДПР можеха да навредят на президентските избори не само на Путин, но дори на Жириновски - не е в състояние да разбере нито един човек, който има поне малко здрав разум). В отговор десетки руски медии обявиха бойкот - някои лично на Слуцкий (той вече стана известен из цялата страна), други на комисията, а трети на целия парламент. Но най-важното е, че станахме свидетели на рядка, естествена реакция на човешките страсти и пакости. За страна, която буквално е погълната от събитията в Украйна, Сирия и с безкрайните "борби срещу световните заговори" - това си е удивителен случай.

Кадър трети. Пожарът в търговския център "Зимняя вишня" в Кемерово. Той засенчи всичко останало. Жертвите са десетки. Как реагираха в неделя вечерта основните национални телевизии? Включвам "Първи канал", там върви предаването "Что? Где? Когда?". По канала "Россия" върви документалният филм "Миропорядок-2018" ("Световният ред-2018"). Да, за това става дума - запалени деца в твоята страна и филм за новия невероятно справедлив "световен ред", който, разбира се, според версията на автора на това могъщо произведение се управлява само от едната Русия. Дори не става дума за самия филм и известното телевизионно предаване - става дума за мозъците на ръководителите на телевизиите. В устройството на пропагандната машина.



В Кемерово горят деца, а те ни разказват за успеха



от евакуацията на сирийските бунтовници от Източна Гута в Идлиб. И това въобще не е изненадващо, защото тези, които навремето по заповед отгоре или по собствена инициатива разказваха неверните новини за разпънато на кръст момченце от "украинските фашисти" в Славянск, няма да ви разкажат навреме за горящите ни деца. Защото на тях, на лакеите на "голямата политика", не им е интересно да разказват за загиващите руски деца - те трябва по разписание да разказват за "Световния ред-2018".

Понякога човек има чувството, че народът е нужен на руската власт само за да гласува правилно на изборите (всъщност дори ако гласуват "неправилно", другарите от ЦИК все едно ще поправят грешката) и да измислят имената на новите ракети. А журналистите са нужни, за да тръбят денонощно за този най-светъл и велик нов световен ред. Както и за враговете, които ни пречат да го строим. Казано по-просто, да пълнят главите на хората с геополитическа каша. За да не мислят за сметището край дома им. Да не искат отговори от властта за пожарите, гибелта на деца, мизерията на старците. Нали депутат в Държавната дума от Татарстан открито каза: "Журналистите са слуги". Защо да не използват тези "слуги", ако си "овца" и твърдо си убеден, че нищо няма да ти се случи заради това.

Трагичните събития от последната седмица по жесток начин ни напомниха за най-главното, което всъщност е важното измерение за една нормална държавна политика - човечността. Именно това вълнува хората наистина. Държавата, който и да е президент, губернатор, депутат, министър са нужни само за това, за да помагат (или поне да не пречат) на хората да живеят. Смисълът на политиката не е в измислянето на врагове и победи над тях. Не е в хибридните войни. Не в безкрайните приказки за злите чужденци, духовните добрини и нашата "велика държава". Смисълът на политиката е буквално всекидневна работа с грижа за хората. За конкретните живи (засега) хора. Разрешаване на техните проблеми. Оказване на помощ, когато са в беда. Но това се разбира от хората само когато вече всичко наоколо гори. В буквалния смисъл.

Нито една страна няма смисъл, ако в нея не може да се живее. Никакви територии нямат значение сами по себе си. Никакви оръжия. Никакви собствени хвалби. Никакво унижаване на други държави. В края на краищата става дума за хора, които живеят и умират, а не абстрактните "държави". Всъщност те също умират - най-вече защото се отнасят пренебрежително към човешкия живот, интересите на обикновените хора и от манията за величие на управниците. Това е най-честата причина за смъртоносния край на подобна държава във всички времена. Все пак ние още не сме издивели окончателно, щом ни вълнуват тормозът на депутат към журналистки, отровният газ, който трови хората в един град, както и смъртта на деца в мол, в който са отишли да си играят.



Но именно ние, а не някой друг, позволихме на властта



да си мисли и постоянно да твърди за митичната "геополитика" в ущърб на живота на обикновените хора. Да мислим за Източна Гута и за Донбас вместо за Волоколамск и Кемерово. Именно ние безропотно, а някои с радост и дори с гордост употребяваме продукцията на пропагандната машина. Както се казва: "Ах, не е трудно да ме излъжете! Аз сам се радвам да бъда излъган". Не само "те", а и ние сме съучастници в смъртта на своите деца. Ние, а не само нашите политици, сме изтребили в себе си човешкото отношение в политиката. Прекрасно се научихме да си затваряме очите, да си запушваме ушите и да позволяваме да ни лъжат. Именно ние поискахме да живеем по този начин - властта за себе си, страната на самотек, а ние отделно - отстрани. Това донякъде е разбираемо желание за един народ, който много се е уморил от вековното стискане на лепкавите ръце на държавата, което тя представя традиционно като нежна прегръдка.

Но човечността не може никога напълно да изчезне от нашия живот, защото ние преди всичко сме хора. Слаби, болни, грешни и смъртни. Родители и деца, братя и сестри. А едва след това ключари, стругари, пекари или нечий електорат. Пред смъртта всички са равни, на нея й е все едно дали си президент или бездомник, дете или старец, праведник или злодей. Тя не гласува нито за Путин, нито за Тръмп. И когато вицегубернаторът на Кемеровска област Сергей Цивилев падна на колене и поиска прошка пред събралите се на стихиен митинг в Кемерово местни хора, това беше много по-важно от безкрайните разговори за "страната, която се е въздигнала". Да се моли прошка от хората е нещо правилно от една нормална власт, повече, отколкото да се наказва.

Ние самите сме подпалвачи на нашите деца. Трябва решително да престанем да лъжем в национален мащаб. Да не лъжем самите себе си, не света. По телевизора. В парламента и правителството. Политиците и чиновниците на всички равнища. Ние сами завардваме всички аварийни изходи и подпалваме сградата с името "Русия", в която живеем, но неизвестно защо се надяваме да излезем живи от този пожар. Да се загърби тази нелепа илюзия, да си върнем човещината като абсолютна истина в руската политика - именно това значи най-накрая да станем нормални хора.