Застана зад мен и започна:

- Тази опашка показва само едно! Че хората са идиоти! Просто не се прави така! Всички да стоят тука като прокълнати и да вярват, че като си купят билет от лотарията, животът им ще се оправи!

Народът най-кротко дремеше на опашката пред лавката и не му обръщаше внимание. Реших да му отговоря:

- Откъде знаеш, че всички се редят за лотарийни билети? Може пък да има и хора, които ще си купят някой евтин вестник със судоку.

Онзи врътна глава:

- Няма начин! Куцо и сакато само билети купува и категорично вярва, че веднага ще го затрупа камара с пари!

- Това - викам му - не е забранено. Дори е много поощрявано, от мен да го знаеш.

Той върти глава:

- Не казвам, че трябва да е забранено. Но просто не може така. Хората се спихват, обезверяват се, спират да вярват в бъдещето. Само игри играят.

Опитах се да бъда любезен:

- Хората се спихват, защото живеем в градобитнина! Какво може да те зарадва днес, а?

Той ме изгледа:

- Как какво! Вярата в утрешния ден! Никой не може да ме разубеди, че утре, а ако се замисля - може и още днес, светлото бъдеще да дойде при нас. Воистина да възкръснем за нов живот и най-после да заживеем като хората!

- И какво ще стане после? - пак запитах аз.

- Ти - на свой ред ме запита той - не виждаш ли колко народ клечи на опашката за билети?

- Всичките тези хора - обясни ми той - стоят тука денонощно, защото не вярват в бъдещето. Иначе искат животът им да бъде по-справедлив и по-усмихнат. Искат да имат и други неща освен главоболие и пробити обувки. Подозират, че животът е красив, а светът е друг и справедлив.

Слушах го и си траех.

- Хората трябва да се вземат в ръце. Трябва да стъпят здраво на краката си. Да повярват, че всичко е в техните ръце.

- Ти - попитах го - наистина ли вярваш в такива глупости?

- Категорично! Без вяра сме напълно загубени.

- Не виждаш ли - викам му, - че вече опашки има само за личните лекари и за билети от лотарията, а?

Мръднахме половин крачка напред.

- Защо си такъв краен песимист? - пита ме. - Не може винаги в черно да виждаш нещата?

Поклатих глава.

- Да - вика той, - знам, веднага ще кажеш, че държавата е виновна за всичко. И ще си прав. Крива е държавата. Но ние сами си градим държавата, сами я метем и сами я засипваме с боклуци. Така е и с властта. Щото ти сега ще кажеш, че у нас и властта е нефелна!

Кимнах.

- Нефелна е - съгласи се той, - ама ние първо търчим да гласуваме, а после сядаме да питаме кой, какво и колко. Всички други народи първо питат, а после гласуват. Ние - все наобратно. Няма как да ни вървят нещата!

Не се съгласих:

- Народът...

Той ме прекъсна:

- Знам, наизуст го знам това! Швейцария на Балканите, конска опашка на копие, пет морета, полети в Космоса и славна история. Всичко знам. Само че това трябва да си стои в килера, на рафта с историческите и бабините приказки. Защото живеем тука и сега. И трябва да вярваме.

- Прав си - викам му, - ама гледам, че и ти висиш на опашката като всички останали!

- Важно е в какво вярвам - казва ми, - а не на каква опашка стоя!

Избута ме, застана пред мен и рече на продавачката:

- Сто билета, ама сам да си ги избера, щото ти не разбираш от тия работи!

После се обърна и ми вика:

- Извинявай, че ще те питам, ама много ме интересува - ако случайно, подчертавам - най-слу-чай-но спечелиш от лотарията, кажи ми, какво ще направиш с парите?

- Пари за батерии ми трябват - рекох му, - нищо друго. Ще си купя нови батерии за дистанционното на телевизора и ще включа на новините. Да чуя колко добре живеем и как хубаво е подреден животът ни, да видя такива като тебе как ни учат кое е бяло и кое е кьопаво и да слушам как другите народи ни завиждат. Защото напоследък нещо взех да се разколебавам за светлото бъдеще.