|
На 5 май се навършват именно 200 години от рождението му и свойственото предпочитание към кръгли годишнини няма как да заобиколи присъствието му и у нас. Като при всеки юбилей, удобно ще се напомнят или ще забравят реални или измислени факти, ще се трупат все убедени във верността си тълкувания по правилото „За умрелите - или само добро, или само зло“.
В случай обаче ще имаме и своеобразно отсъствие дори когато няма друга философска, социално-политическа, икономическа и дори организационна теория, освен носещата неговото име, която да е повлияла толкова много за формирането на езика и мисленето в обществените и хуманитарни наука, в политиката и идеологиите с пълни преводи – предимно от руски – на основните произведения, изобилна вторична – нерядко и като качество – обяснителна литература вече към 130 години.
В това отношение Маркс, а и марксизмът, имаха у нас нещастната съдба да се забравят именно при натрапливото им споменаване още от времената на първопоявите им у нас и последващите партийни спорове, но особено по време на т. нар. комунизъм или реален социализъм. Тогава към него ту се прибавяха Ленин, Сталин, Димитров, Червенков, че и Живков, ту се представяше предимно от популярните произведения на Енгелс, когато последващите класици се оказваха неудобни – особено на поредния конгрес след смъртта им. Покрай одържавяването и стягането му в нормите на ленинския вариант, марксизмът изчерпи задълго действителния политико-протестен потенциал в недрата на обществото и блокира съзнанието за решаващата роля в него на производителния труд, все едно в какви форми се реализира той. На негово място се укрепваше съзнанието на политическите и литературните представители на пролетариата, т.е. на партийците и на идеолозите. Те пропадаха постоянно в илюзията, че представляват възгледите на бъдещето и май не се лъжеха особено, защото съобразително се ползваха чрез средствата на държавната власт от благата на побеждаващия комунизъм.
Ала така се залъгваше обществото и то намери повод да си отмъсти, подлъгано от нови вечни истини, съвпадащи с виденията за вечна, но индивидуална човешка природа.
Марксовото научно дело – само по себе си нееднородно, нерядко двусмислено и стегнато в корсета на задължителността във висшето образование - се изроди до един от многобройните елементи на т. нар. пролетарска идеология, чиято нарастваща „научност“ съвпадаше с намаляващата потентност в разбирането на обществените процеси, да не говорим за ръководството им. Наред с митичния външен натиск, който нямаше как да не се появи, след като десетилетия комунистическата партия и обществото се ръководеха отвън, това допринесе за бързото изчезване на Маркс и марксизма дори и от идеологическия хоризонт на т.нар. българска левица.
И тя взе да се държи ексцентрично след края на „реалния социализъм“.
Бутафорното премахване на „Пролетарии от всички страни, съединявайте се!“ от главите на българските вестници, като че ли издуха и марксизма от главите на бутафорно левите теоретици. И те го равноположиха в програмите си с маргинални явления и имена, за които някога бяха подочували тъкмо в контекста на опортюнизма. Видели „нов исторически субект“ отново в себе си, те пак заложиха на бъдещето, в което трябва да им се запази място на прорицатели на глобални процеси. Това налагаше да забравят миналото си. Споменаването на Маркс и Енгелс стана рядкост; Манифестът и Капиталът – забравени или несвоевременни текстове извън маргинални кръжоци, които прилагаха революционните методи в литературната критика и междуполовите отношения. Тук особено се харчеше и харчи – младият Маркс. Така най-лесната форма се оказа предрешаването и търсенето на клиенти за стари по същество кройки. Сред тях нямаше как да не се яват религията, отчуждението, националната отговорност и „честният частник“ от епохата на първоначалното натрупване на капитала.
Тук, както и в модата, имаше противници и привърженици на конфекцията. Авангардът, съставен от тези, които познаваха в откъслечни преводи „за служебно ползуване“ постоянните модернизационни дебати в марксизма от 1848 г. насам – от онези за комуната през 1871 през тези за революцията около 1917, до еврокомунистическите след 1968 г. и либерално-демократичните след 1989 г. – заложи на колажите и зае от тях метафорите си. Но това не можеше да замени опита, нито пък да бъде основа за смислени политика.
Онези пък, които държаха на автохтонността, без друго нямаха нищо в главите си, освен подборките на отдел „Пропаганда и агитация“ към ЦК на БКП, в които марксизмът присъствуваше като теоретическо доказателство за миналата им практическа правота. Затова те се върнаха носталгично към миналото и някогашната социалистическа система.
„Национално-отговорните“ пък забравиха интернационализма и критиката на политическата икономия, обърнаха хастара и отидоха още по-назад: към водевилната версия на Добри-Войниковата „Криворазбрана цивилизация“ и идеите за „дребен и среден бизнес“, „кооперативно движение“ и „християнска нравственост“.
Така българската левица взе все повече да залита към съобразяване със статуквото и да се пази от обвинения в комунизъм. Това стана с участие в чисто практически действия на класическа десница: 10% данъчна уравниловка, приватизация на държавно имущество, прехвърляне на все по-голяма част от издръжка на социални системи като транспорт, образование, здравеопазване, пенсионно дело върху отделния човек, съсипване на селското стопанство и индустрията, гетоизиране на градските покрайнини и все в тоя ред, до чисто реторическото възмущение от всичко това.
Така обща се оказа безвкусицата. А комунизмът – противен на sensus communis.
С оглед на политическата конюнктура това може и да е желателно, но е исторически инфантилно: предпазва от призрака на комунизма така, както децата се завиват през глава, за да се пазят от страхотиите в тъмното.
Затова е поучително да се припомни предговора на д-р Иван Кутев към първия превод – от руски – на Манифест на комунистическата партия, издаден през 1891 в скоропечатницата на Спиро Гулабчев в Русе; това представяне на делото на Маркс – и неминуемия Енгелс – е своевременно и днес.
Предговор към първото българско издание на Манифест на комунистическата партия (1891)
д-р Иван Кутев
От твърде късо време в нас се родило и се развива вече едно правилно умствено движение, което заслужава вниманието на всичко прогресивно.
Помежду най-тъмната нощ на нашия безпринципен и дебелашки-чувствен живот явяват се вече хора, които, освободени от страстите, от невежеството и от онова сънливо-пияно състояние на духа, което им се налага от наредбите на сегашното общество, под страха на строго наказание, са вникнали във върховната цел на науката, която, още в твърде отдалечени времена, е просветила умовете на една голяма част от западно-европейското и руско общество. Тия хора, макар и единици в нас, с пълна енергия и трезвеност се трудят да направят тая цел известна на всекиго, а най-вече на нашата слаба и опътена към разврат интелигенция.
Тоя е методът на революционния закон, и за това той е най-рационалний за туряние край на безбройните и неописуеми човешки страдания, тъй като само чрез него може да бъде изпълнен великий девиз: „Освобождението на всички за всички“.
Било е време, когато се е мислело и утвърждавало, че тежките човешки теглила ставали по причина на злите раздражнения на някаква си свръх-естествена сила, или пък по причина на постоянната изменливост на политическите настроения: но тогава е било времето, когато науката в различните си клонове е била дотолкова слабо развита, щото не е давала възможност, даже и на един по-правилно сформиран ум, да си представи, а камо ли и да си обясни, тия вечни истини, които по-после са се установили от нейното правилно и широко развитие. Сега обаче, при таквозито положение на науката, а именно на Физиологията, Психологията, Економията и Историята като сетнина на другите, такъв възглед би бил вече невъзможен. Всичките причини са строго известни, и средствата за премахването им са пречистени и доведени даже до правила.
Нямам намерение да пиша критически етюд върху социалния въпрос, но исках само с казаните си няколко думи да констатирам факта на явившето се в нас. Предлагаемий „Манифест на комунистическата партия“ е труд на два велики философа: Карла Маркса и Фридриха Енгелса, имената на които се ползуват с такава висока и почтена известност помежду прогресивния свят (хората на науката), щото да се говори за научните достойнства на тия гениални личности, значело би да се повтаря всеизвестна истина.
В историята на развитието на науката тяхните имена са отбелязяни така бляскаво, щото надали би се намерил човек, запознат с науката, да не признае, че именно тяхните трудове съставляват основата, върху която тя (науката) е казала последнята си дума за безкрайното бъдеще.
Карл Маркс със своята критика на политическата Економия е турил край на по-нататъшното егоистично и своеволно развитие на тая наука. Той е запечатал отдавна вече умовете на рутинните политико-економи. Въобще неговата безпощадна критика на съвременните отношения на капитала към труда е турила край в колебанията на политическата економия, и е установила вечната и неопровержима истина, че економическата сила е действителний фактор в живота.
По същността си „Манифестът“ съставлява документ, високата научност на който не може да бъде опровергана абсолютно с нищо. Той съдържа целия живот – от феодалното царствуване до владичеството на буржоазията включително, във вид на висока, справедлива и силно-научна критика, която съставлява ключа за обясняванието всяко явление.
Не съществуваха установени истини, докато не се яви критическата мисъл. Значението му е всесилно. Той има такова значение, каквото има всяка корона на високо научен труд.
Той е произвел сътресение в духа на съвременниците си.
Популярността му е грамадна. Той е бил издаден на седем езика и на всеки от тях е претърпял по 10-15 издания.
Разпространяван е бил дотолкос много и бързо, щото често е ставал библиографическа рядкост тутакси след издаванието си.
„Манифестът“ заедно с другите съчинения на авторите му откриват нова епоха в социалистическата и економическа литература – епоха на научното основание на социализма, – на безсъжалителната критика на съвременните отношения.
В края на „Манифеста“ са поместени две „приложения“: първото е извлечение от книгата за гражданската война във Франция и се отнася към посочения от авторите в 1872 година опит на „Парижката комуна“, а второто е уставът на „Международното Работническо Дружество“.
По изложеното горе мисля, че надали е необходимо да обяснявам мотивите, които са ме подбутнали да издам тоя необемист, но колосален по съдържанието си, труд на български език и да го подложа на нашата мисляща младеж.
Убеден съм напълно, че нашата младеж ще посрещне с голяма приятност предлагаемия превод.
Доколко преводът е сполучен, остава да се произнесе безпристрастната критика.
(д-р Иван Кутев)
