Празникът на труда мина без манифестация или пък имало е някаква и някъде, но не я видях. (Имало, имало, подсказват ми от радио "Хоризонт", но бедна работа. E, и манифестациите не са това, което бяха.) Отвикнали сме от тях, а аз пък съвсем. Рядко сме манифестирали по редакциите, тези празници бяха за нас работни дни. Участвал съм в няколко телевизионни предавания на 24 май, тогава и разгледах отблизо какво представлява това всенародно събитие. Всъщност, като се заговорихме за манифестация, аз се сещам за една, на която също не отидох, но около която се завъртяха преживявания, които я направиха незабравима. Не беше точно първомайска, но си я спомних и този път. Струва си да ви го разкажа...

Бяхме чисто нови студенти, напълно изгубили страха си. Колкото сме го имали, де. Пред 7 ноември ни подбраха от аудиторията - да репетираме за манифестацията. Разпръснахме се веднага. След казармата бе трудно да ни заповядат каквото и да е. С Тома Томов тъкмо се изплъзвахме откъм университетската библиотека, някакъв смешно подстриган активист ни спря. "Много рано научихте портите - каза, - елате да ви дам работа за утре." Поведе ни в съседния двор, той тогава също бе университетски. На една стена чакаха подпрени купчини плакати, транспаранти и портрети. И някакъв като него, със същата прическа. Отговорник. Нашият му нареди да ни извади един портрет от най-големите. Получихме Антон Югов. "Утре - най-отпред - ехидно се ухили активистът и нареди на другия - запиши им имената на рамката." Записаха ни имената на дървената рамка на портрета и ние унило се помъкнахме през столичния град. Невъзможно беше да изкръшкаме утре от манифестацията, записани сме на рамката. Не вярвахме, че в цивилизацията ще има такива груби изненади. Решихме, че това е някакъв комплексар, който се пробва на първокурсниците, но така или иначе, бяха ни заклещили утре да носим портрет, можеха дори да ни снимат за някой вестник и да ни види цяла България. Днес тази снимка щеше да бъде сполучлив компромат за някого от нас. Или дори за двамата.

Развалиха ни настроението, купихме си сладолед в градинката срещу Военния клуб и използвахме случая да се запознаем - кой си, какъв си, къде си служил, целия въпросник за пресни състуденти.



Ядът ни, обаче, избиваше



Не можехме да повярваме, че така безславно ни спипаха. Уж се разхождахме, релаксирахме, а настроението ни се срина. Онзи натегач след това да съм го видял два-три пъти в университета (учеше география, представете си) и после още толкова за цял живот. Дребна риба беше и дребна си остана, какви душмани съм имал аз, какви негодници насреща, какъв калибър, а успявах да ги забравя. Просто ги турях нейде под дивана, не, под дюшемето на паметта и после никога не се навеждах толкова ниско, че да ги виждам. А този не го забравям и досега, толкова ми беше унизително и толкова гадно от безсилие. Помня, че пушех и плюех от нерви, на стъпалата до двореца, където сега е паметникът на Радичков, а Томата правеше вятър с ръка, защото не понасяше цигари. Мислех, че тази безизходица в душите няма да свърши никога, а тя се прекрати изведнъж, там, на място.

Същия ден имало партиен конгрес. И докато ние си преживявахме, тюхкахме се и се заканвахме, сякаш специално за да ни утеши, радиото съобщи какво този конгрес е решил. На ъгловата сграда срещу двореца имаше два огромни високоговорителя. (Днес такива по улиците няма, но бяха нещо като тонколони, само че много силни и в метални фунии) И от тях се разнесе нужната ни, сякаш поръчана за нас новина, че конгресът е освободил другаря Антон Югов от... забравил съм вече какви точно постове. Единия помня със сигурност - министър-председател, но трябва да е имало още. Въпросът ни бе приключен мълниеносно. Утре портретът нямаше бъде изнасян. Амнистирани бяхме.

Помня, че се гледахме с възхищение: кой е късметлията от двамата! За щастие, не го изяснихме на място, оставихме го така и после всеки от нас можеше да вярва, че нещо го закриля и нещо го подкрепя.



Впрочем, да вярваш и да се лъжеш е едно и също нещо.



Това са най-невъзможните синоними в душите ни.

При всичките пътеводни конгреси на партията и при всичките й мъдри решения това си остана най-симпатично и най-навременно в моя живот.

След години почнах да срещам Антон Югов - главно по "Витошка", където ходеше в кафене "Бразилия". Дефилираше скромно, неизменно наконтен, почти винаги в тънко райе, така безукорно подстриган, че донякъде и сам заприличал на бръснар. След онзи злополучен ноември той вече сам си беше портрет и сам си беше... манифестация. Неизменно се сещах как поетът Инджов разказваше, че когато слагали български имена на циганите в Хасково, повечето искали да се казват Антон Югов. Сигурно са смятали, че с това име ще си поживеят. Той очевидно умееше да го прави.

Понякога минувачи го поздравяваха и съвсем сериозно кимаше в отговор. Беше минало време, гневът на партията бе покрит с давност, хората се престрашаваха. Веднъж го поздравих и аз, видя ми поздрава, но мен едва ли. Получи се спонтанно, бях му задължен и полека-лека ми бе станал симпатичен. Прогонването му от върха бе прекратило едно надигащо се душевно терзание, едно изпепеляващо огнище на безплоден гняв, което ме бе стъписало и паникьосало. Пък се и развеселявах от този спомен: за един брадва, за другия сватба. Не бях му се заглеждал в биографията, чул бях, че е сват на Шолохов и че като го сваляли, Живков показал на пленума голи снимки със секретарката му. Това се говореше по редакциите. Днес в интернет може да се научи повече. След това разбрах, че е бил вътрешен министър веднага след 9 септември, и симпатиите ми се разнесоха. Опасен човек, кой знае какво има по ръцете. Спрях да ходя в "Бразилия".

Това дотук не беше заради него. Просто си спомних колко уязвим е човек в младостта и как един партиен конгрес парадоксално подпечата надеждата ми, че има сила, която гаси неправдите, изравнява везните и прави живота годен за живеене. И през ум не ми мина тогава, че тази сила може да е партията, най-справедливата на света. Чак толкова задръстени не бяхме. Ясно беше, че онзи случай с портрета беше само страничен ефект. Но пък и никога не разбрах коя е тази сила.

Има и друга гледна точка: силно искахме да бъдем млади - и бяхме. Това поне е сигурно...