Миналия месец кръшно българско хоро насред мегдана "Гран плас" в Брюксел, а на Манекен пис, Пикаещото момченце, му сложили калпак. Чудесно си го представям, минавах оттам на път за училище. Сега имало и статуя Manneken pis girl, нея не я знам, кажете ми къде е.

Пък българчета, живеещи в Лондон, засадили рози недалеч от "Пикадили съркъс". И това е чудесно. Едно време "Хайде на Пикадили" значеше хайде на кино, защото в кината около статуята прожектираха новите филми. Англичанките Ан и Розалинд сядаха от двете ми страни да ме пазят от теменужките (на педерас'четата им викахме the pansies), тримата се придружавахме и до тоалетните. Габриел Шевалие беше написал "Скандалите на Клошмерл", където правели божоле и ако завали по гроздобер, казвали "Господ ни пикае във виното". Пък един спечелил голямата награда на лотарията, когато вече бил старец, и с парите направил обществен писоар, да му пикаят всички на късмета.

На неподкупния софийски кмет хидроинженерът Иван Иванов също да му пикаеш на късмета; комунистите го тикнаха в затвора. Ето защо и как:

Понеже витошките води бяха недостатъчни за столицата, той построи рилския водопровод и в София изникнаха обществени тоалетни и писоари с течаща вода. Софиянци измислиха добродушния виц, че една тухла ударила Иванов по главата, когато англоамериканците бомбардираха София и във вестник "Зора" излезе неговото стихотворение



"Да ни бият с огън с бомби

Ще се крием в хекатомби"



Едва в затвора Иванов доработил проекта, по който беше направен язовир "Искър" с вода от Рила. Българските "комунисти" извършиха и други тъпотии.

Но и в Брюксел беше тъпо. Ти им говориш на френски, а децата ти се смеят зад гърба и на някакъв конски език, мисля, че беше фламандски, ти казват, че не си можел да броиш до сто: 70 било "септант", 90 било "нонант". Аз им казвах, че Рила и Пирин са по-високи от тяхната "Cote 451" (451 м над морското равнище), пък те ми се подиграваха. Ако на някой подигравчия не юмрук, само една глава му бамнеш в носа и му потече кръв, в село Катуница беше дреболия, а в Брюксел ставаше голяма олелия - бил си див българин. Като играехме на гоненица, не можеш от двор в двор както в Пловдив, Варна и София, щото всичко оградено и заключено. Навсякъде в България се приобщавах към уличната банда, а в Брюксел нямаше банди и не можех да се приобщя - пардон - да се интегрирам, както казват на българския "ню-спийк".

Софиянчетата се качвахме на "чайника", трамвайчето, което возеше през Борисовата до семинарията, после пешачката до френския колеж в Лозенец. "Чайника" беше Charleroi, като в Брюксел. Пълзеше на зиг-заг сред боровете и върховният подвиг беше да се пресегнеш, да откъснеш шишарка ан-пасан, да уцелиш с нея някой, да скочиш в движение, да тичаш през гората, докато пресрещнеш Чайника на следващия завой, и пак да се качиш. Нито Конрад, нито аз го постигахме, само Умберто. А в белгийските вестници нищо за нас, само как руският военен аташе в Брюксел на пияна глава седнал във волгата с три скорости на волана и еленче отпред, блъснал брюкселското трамвайче Charleroi и го прекатурил.

Ние казвахме "да му бамнеш една глава", но стана "Ударът Зизу", когато футболистът Зинeдин Зидан бамна глава в гърдите на противников играч и получи червен картон.

В София, когато някое момченце се разплачеше, като му бамнат една глава в носа, успокоявахме го: мъж си, недей така като препикано мушкото. ЦвЦв е гербер, а става мушкато, колчем президентът го перне по носа с някоя дума. Пък ББ каза, че гвардейците имат един оркестър, а българското радио много хорове и четири оркестъра. Прав е. И има там едни, дето нито пеят, нито свирят, само размахват една клечка, какъвто бил "Меракът на чичо Денчо" от Михалаки Георгиев. Пък поетите ги е треснала тухла по главата.

Но и 15 факултета да имаш, в школата на живота научаваш повече. Премиерът е сървайвър. Той оцелявал навсякъде. Бил е най-младият комунист, пожарникар, гангстер, бодигард, полицай и политик. В САЩ и в Конгреса, и в ЦРУ знаят. Държат го за топките. Той им върши работа и още ще свърши, когато американските интереси се сблъскат по-челно с европейските. Какво знаем ние!

Усамотен сред книгите си, Георги Куфов преведе "Скандалите на Клошмерл" и "Алексис Зорбас" (по-известен като "Зорба гъркът"), а аз в БТА си блъсках главата как да преведа "ши-ан-ли".

Сега в София не може да има революция и барикади от павета, понеже патакламата през 1997-а започна от Народното събрание и свърши зад опашката на коня, на паветата на вълнички на улица "Цар Шишман", пък после младите и красиви "демократи" асфалтираха "Цар Шишман", понеже откраднаха - пардон - приватизираха паветата.

Но през един май в 1968 г. френските студенти къртеха парижките павета и правеха барикади. Президентът Дьо Гол отсече "La reforme oui, la chie-en-lit non". Американците го преведоха "Reform yes, but chaos - no". Англичаните го преведоха по-буквално: "Reform - yes, shit in bed - no". Дьо Гол се отплащаше със същата монета:

Щом алжирците не искат да са отвъдморски французи, да си кютат в техен независим Алжир.

Европа е на отечествата, не нациите да се смесят като бъркани яйца за омлет.

Англичаните, "ил вон филе а л'англез", ще се измъкнат по английски от Европа и излизайки, ще се опитат да откраднат нещо от антрето (което те правят сега).

Генералът президент покани карикатуристите на обед в Елисейския дворец, защото смешките са сериозна работа. Огледали му носа, докато им сипвал супа със сребърен черпак. Един не искал супа и генералът се озадачил: "Французин, който не започва със супа?!" За десерт сирене. Той ги попитал как се управлява страна с 450 вида сирене и те се озадачили. (По това време в България имаше само краве и понякога овче, но без палмово масло и транс-мазнини.)

Карикатуристите го карикатуряха и той не се сърдеше, Марешки да се сърди на себе си, ако става за смях.

С Аденауер и с Кремъл Дьо Гол се разбра "Никога вече война". Извади Франция от военната структура на НАТО (направи френска Force de frappe).

Le grand Charles беше най-големият държавник през ХХ век и прекомерно голям за Франция. Когато умря, по волята му в черквичката в Колобме-ле-дьо'з-еглиз нямаше нито министри, нито президенти, само неколцината другари, с които той основа La France Libre; без нея Франция щеше да е победена страна във Втората световната война.



DI copyright