|
| Бойко Ламбовски |
Има хора, които обичат да си разквасват физиономиите с бой. Най-често това правят подпийнали вагабонти в пивници и нощни клубове, но и агитките на големите футболни отбори. Предлагам следното: обществото да отстъпи на тези последните някои запустели игрища или сгради. Там тези млади и по-възрастни господа ще могат да се отдават на страстта си колкото и когато пожелаят. Все пак такова изолиране ще им даде възможност да се кюскат на воля, без да застрашават физическата цялост на случайни минувачи и особено на служители на органи на реда, които обичат да се прибират у дома без повреди, особено пък без такива, получени поради забавлението на граждани с особени развлекателни нужди.
Повод за това ми предложение е мелето между агитки на два футболни отбора, възникнало след срещи по кикбокс
в спортната зала Колодрума в Пловдив оня ден
Боят станал по време на двубой между двамина от отборите "Анималс" и Lauta Army, но според очевидци е бил предварително уговорен. В масовото сбиване в залата и на близкия паркинг участвали над 300 души. Феновете се замеряли със столове, бутилки и чаши, а седем служители на полицията пострадали при потушаването на кютека. Осмина пък били задържаните в районните управления на МВР.
Научих преди време, че агитките на двата големи софийски отбора си организирали понякога масов бой в село Български извор, до Ябланица, на запустяло игрище. Сговаряли се хората предварително, отивали там, ступвали се, хем яко - с колове и вериги, а после си правели пикник с пиене.
Тоест - има хора, които имат нужда от бой. Отборната принадлежност и клубната привързаност тук са съвсем вторични неща. Не искам и да подигравам тези хора - това очевидно е някаква част от човешките потребности на някои индивиди, като тук вероятно играят роля и възраст, и хормони, и комплекси, и какво ли не. За да покажа, че не им се подигравам, ще споделя свой личен опит от ученическите си години в големите класове на Френската гимназия в София. Една сутрин ние, петима-шестима приятели, видяхме група момчета от друго училище, които идваха на практика в работилницата, тогава съществуваща в двора на Френската, и решихме да се сбием с тях. Те не ни бяха направили нищо, а повод за нашето решение стана, според мен, какъвто съм днес, това, че: А) сме група. Б) имаме в излишък неизразходвана енергия, вкл. сексуална. В) кътаме и комплекси - да не сме "мамини синчета", тоест зубъри с добър успех, но невлизали в мъжки конфликти с шамари и пестници.
Резултатът от нелепото ни решение беше, че първо онези се стъписаха, когато ги нападнахме, без изобщо да сме предизвикани, а след това се окопитиха и почнахме да се шамарим. Стигна се до отхвърчане на очила, до крошета, ритане и пъхтене... Мисля си днес, че резултатът от тая иначе срамотна постъпка по-вероятно щеше да е в наша вреда, защото онези бяха с двама-трима повече. И щеше да е напълно заслужено предвид абсолютно
произволния повод за нашата агресия
Не се случи, защото уличката зад Френската посред бял ден е място оживено, развикаха се жени от балконите, пенсионер размаха бастун, дойде учителка и заплаши с милиция, струпаха се хора и се втурнаха да ни разтървават, та си взехме чантите и драснахме - кой със синявица, кой със скъсана риза... После цял ден и нощ обаче бистрихме случая. Например - кой махал пестници най-ефективно, а кой повече гледал и се чудел (моя милост, естествено); кой щял да фрасне врага така, ама станало онака; кой мислел да приложи кунг-фу чалъм, ама се спънал, и изобщо - какви сме, в крайна сметка, пичове над пичовете.
Та боят е и някаква потребност. Не за най-умните, най-страхливите, най-мъдрите и най-възрастните, това е ясно, но явно има привлекателност за част от населението. Един автор - Чък Паланюк, направи страхотен бестселър преди двайсетина и повече години с романа си "Боен клуб". Книгата, преведена блестящо от Светлана Комогорова - Комата, е тъкмо за това - как хора започват да се кютечат без причина; хора с добри кариери и празен живот, или без добри кариери, но с още по-празен живот. Организират си тайни клубове и там се разкървавяват и бият без милост по цяла нощ, а клубовете стават извънредно популярни. (По-сетне това стана и филм - с Брад Пит и Едуард Нортън). "Ти не си твоята работа. Не си парите, които имаш. Не си колата, която караш. Едва когато загубиш всичко, си свободен да правиш каквото искаш..." пише в анотацията на романа.
Книгата си е книга обаче, а хулиганството си е хулиганство. Дори когато зад него могат да се потърсят философски причини -
пресищане от света на потреблението и агресивната реклама,
екзистенциална безизходица поради липсата на цели, социална безнадежност или политическо обезверяване...
Затова там, където ходят прилични и благовъзпитани люде, майки с деца и пенсионери, па и най-обикновени минувачи и зрители, не му е място за масови боеве. При Чък Паланюк например се бият в мазета. Аз предлагам трафопостове - с график, час и някаква такса. Ако някой иска - да пуска и билетчета. Иначе - кауш и солени глоби.
