|
Страхът и недоверието са сред основните движещи сили при държавните зрелостни изпити през последните години. Всичко е организирано около предпазването от обвинения, че е изтекла информация; че е имало грешки в изпитните материали или нещо друго, което да насочи стрелите на обществения линч към Министерството на образованието. И този страх се разпростира и надолу по йерархията. Хиляди учители са заставени да подпишат декларации, за да станат квестори не по своя воля, без никакво допълнително заплащане за това, че вършат нещо, което не е в обсега на тяхната професионална дейност. Под страх от уволнение, защото в длъжностната им характеристика е "вкарано" изискването да бъдат квестори, когато им се нареди. За около пет часа, в рамките на двете задължителни матури, всяка година през май хиляди
преподаватели биват натоварени с полицейската дейност
да следят за евентуални нарушения в изпитните зали и извън тях до портала на училището. Камерите неотлъчно следят не само зрелостниците, а и учителите. Редовите учители се превръщат - отново не по своя воля - и в чиновници, които ще бъдат държани отговорни за грешки в протоколите, за евентуални знаци, които някой от учениците може да остави в полето на работата си; за писането с друг цвят химикалка освен с черна; за наличието на чернови в общия плик, за съответствието на номерата в различните по калибър и цвят пликове, в които се запечатват отделните модули и т.н. Директорите на училищата, в които се провеждат матурите, нерядко се поддават на паниката, тъй като им е вменена отговорност пред техните началници за безпроблемното провеждане на държавните зрелостни изпити.
Безспорно е, че всички тези мерки свеждат до минимум опитите за преписване и нечестно "изкарване на оценки", а оттам укрепват и чувството за справедливост, което училището и обществото ни дължи на зрелостниците. Но от друга страна те водят и до ненужна паника, полицейщина, подозрителност, които
поставят в ситуация на травмиращ стрес както деца,
така и родители, учители, служители, отговорни за матурите.
И тоя ненужен стрес е симптоматичен за голяма част от случващото се в публичното пространство. Защото игнорирайки многовековната истина за човешкото несъвършенство и за необходимостта от разбиране и прошка, голяма част от нашите съвременници се държат като безгрешни. Бодри репортер(к)и тикат микрофона под носа на поредния грешник, чиято простъпка е станала достояние на обществото, без да правят разлика (в повечето случаи) между злоумишлена и трагична вина.
Подобна нагласа на нетърпимост към сламката в чуждото око всъщност играе спояваща роля в стройната йерархическа организация на обществото. Чеховият "Човек в калъф" постоянно трепери "да не би нещо да стане". Треперят и българските учители, и директорите, и чиновниците от районните управления на образованието, и служителите от МОН, а сигурно и от всички министерства. Дори когато сред тях има широко скроени хора, те са принудени да поддържат имиджа на съответната институция като санкционираща, а не на разбираща и подкрепяща. Страхът някой да не бъде обявен за некомпетентен, мързелив или безотговорен не оставя пространство за
свободата да се вземат разумни решения
Вменената отвън "отговорност" се изражда в безотговорност. Ноам Чомски пише, че най-ефективният начин да се ограничи демокрацията е правото на решение да се отнеме от обществото и да се предаде изцяло на институциите и корпорациите. Точно това се случва у нас.
Отнемайки напълно свободата на учителите, директорите, служителите да организират и проведат матурите, обществото всъщност ги лишава от свободата да бъдат отговорни. Включително и за неизбежните си грешки.
