След черно-белия "Франц", посветен на Първата световна война, именитият френски режисьор Франсоа Озон се завръща към ярките цветове и плътски съблазни. В "Другият любовник" авторът на "Осем жени" (събрал всички знакови актриси на френската кинематография от Деньов, Юпер и Ардан до Ледойен и Сение), "Под пясъка", "Басейнът" и "Млада и красива" се отдава на психоанализа, разюздан секс и мрачни семейни тайни.

Младата и красива Марина Вакт (открита от режисьора в негов предишен филм с именно това заглавие) се превъплъщава в жена, която не може да намери душевен мир - въпреки че привидно в живота й всичко е по ноти. За да се справи с мъчителни стомашни болки "на нервна почва", тя ляга на кушетката на секси психиатър (в ролята Жереми Рение). Режисьорски Озон се движи по ръба на шизофренията - Вакт е единствената, която изпълнява "единична" роля и раздвоението е само в съзнанието й. Рение играе едновременно двама мъже. Легендата Жаклин Бисе играе две жени.

На фона на пуританското и стерилно американско кино, което в последните десетилетия се мръщи дори на загатнатата сексуалност в някогашните си образци "Първичен инстинкт" и "Фатално привличане", "Другият любовник" осигурява щедро това, което очакваме - европейско кино без особен свян или срам. Първият кадър на филма е свръхблизък и стилизиран кадър на вагина. Все пак филмът е естетски и щадящ зрителя в сравнение с, например, "Нимфоманката" на Триер или "Пианистката" на Ханеке, но си е за големи.

Жанрово той е психотрилър, в края дори отеква една почти хорър сцена (а ла "Пришълеца), но в "Другият любовник" се усещат отгласи от Хичкок, Де Палма, Полански, Верховен. Както става ясно, той не е безумно оригинален и новаторски. Даже може да се нарече старомоден, но да го обидим на вторичен няма да е честно - това е качествен и смел филм, в който Озон подхваща една игра с многобройни препратки - повече страшна, отколкото весела. Говорим за опитен майстор в занаята и - в най-добрите традиции на френското кино - филмът му е естетически издържан дори в най-скандалните си моменти, без да спира да е прелъстителен. Действието е "укротено" от многобройни статични кадри - картини, създадени в сътрудничество с оператора Маню Дакос. А да снимаш еротични сцени без фалш е рядко умение - на вниманието на българските режисьори, които явно никога няма да го постигнат. (Също и на българските писатели, които на свой ред са много далеч от органичното писане за секс - "Другият любовник" е свободен прочит по "Животът на близнаците" на Джойс Каръл Оутс.)