|
| Пламен Джуров |
- Г-н Джуров, тези, на които най-много им се чува думата, говорят най-малко за култура в България. Това означава ли, че всичко й е наред?
- Неизбежно е общество, което се намира в турбулентна обстановка, да има проблеми в културата. Културата по законодателство и по определението на ЮНЕСКО е едно много широко понятие. Това е ценностната система, която възприемаме от миналото, превръщаме в ежедневие и отправяме в бъдещето. Изкуствата са неизменен дял от културата, но са различно нещо. Ние страдаме от културен дефицит в междуличностните отношения, в опазването на общото имущество - погледнете надрасканите стени, разбитите паметници, счупените пейки, мръсотията, боклуците по кофите. Затова още на битово ниво културата на българина е с много проблеми. Ако искате, в облеклото, заобикалящия ни звуков фон, дебелашкия ни хумор, който често е много грубоват. Към културата аз прибавям и хейтърските прояви - омразата, която се разпространява в социалните мрежи. Там се губи вече и здравият разум.
- Как стои това разбиване в областта на изкуствата?
- Достъпът до култура и изкуства в България е много неравномерен. И това не трябва да ни учудва. В България има толкова много обезлюдени села, градове със заключени апартаменти, едва мъждукащ обществен живот. Те не участват в никакъв културен обмен, характерен за цяла Европа, и там всичко става на самотек. А където и да погледнете - Италия, Испания, Англия, в малките селища достъпът до култура е гарантиран в много по-голяма степен, отколкото при нас. Ние имаме културен дефицит и в медиите - пошли прояви, грубиянски език, неуважителен тон се разнася там. Разбира се, от парламента се дава много лош пример. Защото нашите политици са толкова увлечени от собствените си партийни или лични интереси, недостатъчното си образование, че си позволяват поведение, което е недопустимо за толкова скъпоплатени представители на една нация. Аз лично трудно го издържам това нещо. И там, в парламента, има "отличници" за тази работа. Оттук става и жаргонното пренасяне и в телевизиите. Трябва дебело да подчертая, че има няколко много значими фактора в нацията, които не отчитаме като фактори на културата. На първо място, това са медиите и кръчмите. Националната статистика не може да отговори колко кръчми има в България, а, забележете, винаги са пълни. Те неизбежно влияят на общата култура и чувствителността към изкуствата. Удивляват се на чалгата като музикално, текстово и поведенческо явление. Чалгата изникна в един вакуум. И понеже е леснодостъпно, привлекателно, беше припознато от много хора.
- Какво създаде този вакуум?
- Турбулентната среда, за която говоря. Тя прекъсна естествената среда за разпространение на изкуствата в България, уважението към малките селища, съсредоточаването в няколко големи града, заради които като че ли всичко останало е забравено. За съжаление, белите петна в културата съвпадат с демографските петна. Според мен централизацията днес е по-голяма, отколкото по времето на социализма. Има забравени от политиците региони. Парите се събират отгоре и след това се раздават на тоя и на оня. Много голям е въпросът на какъв принцип и колко е справедливо това раздаване. Затова проектното финансиране не може да компенсира това свръхцентрализиране. Същото е и в изкуствата - начинът на финансиране на музикалните институти, на театрите е толкова централизиран, колкото аз не съм си и представял. За да ти утвърдят разход, трябва да мине през министъра на културата. А аз като директор на една филхармония, че съм сключил договор с вас да ми напечатате 300 афиша или да превозите музикантите в съседния град, ако министерството не ги даде навреме тези пари, можете да ме дадете на съд, защото ви бавя половин година. Това са наглед дребни неща, но спъват общия процес. Ние се опитваме да направим един модел, който не е познат в Европа. Там моделите се проверяват от 300 години насам - начин на финансиране, субсидиране, собствени средства. Например културният център в германския град Хоф има няколко източника на финансиране - местния бюджет, договор с местен спонсор, с местните радио- и телевизионни станции и собствени приходи.
- Откъде трябва да се започне?
- Всички тези проблеми трябва да се решат в симбиоза между творческите кадри и администрацията. Администрацията в България е поела страшно много въздух, опитва се да диктува всичко по икономически начин, внушава някакви провинциални представи за пазарни подходи в изкуствата и са много убедени в себе си, без да са го доказали. Най-голямата беда е, че се прекъсна връзката между изкуствата и възпитанието на децата. Ние и бездруго нямаме силни традиции да използваме семейната среда като източник на възпитание. Има семейства с блестящи деца и заедно с тях калпазани и престъпници. Твърде разнороден стана съставът на българската нация. Нямаме семейна среда, която и бездруго много трудно се създава. Изпусна се и връзката между децата и учебния процес. Това, че има учебници по музика, нищо не значи - ако едно дете знае какво да търси, ще го намери за по-малко време в телефона, отколкото в учебника. Проблемът е, че не е създадено в негов интерес любопитството да търси тази информация. А музиката не е информация, тя е преживяване, да я усетиш, да стане част от теб. Съвременният човек на телефона си има всичко, но трябва някой умело, не диктаторски, да му каже: светът е много по-широк, отколко си въобразяваш, млади човече.
- Има ли темпо в музиката, с което може да се опише днешното съвремие?
- Prestissimo - припряно, трябва да оцелеем, да бързаме. Това е проблем на днешното време, дори и да не искаш да бързаш, апаратурата около теб те принуждава - транспортът, телефонът, търсенето. Възприемането на изкуството иска някакъв малък момент на съзерцание, на отпускане, вглъбяване в себе си. Това е здравословно. Ние вече се намираме в сърцето на хаоса, на безочието и дебелащината. Всичко е пари и всичко друго няма значение, няма бащи, няма майки, религии. Миналото трябва да го помним с уважение. В Япония уважението към бащите, към предшествениците е издигнато в олтар. Ние имаме нужда от такова нещо, от връщане на паметта ни към миналото. Ние страдаме от липса на памет и затова сме в състояние многократно да настъпваме мотиката и все от един и същи край.
- Как се вписва този призив с кампанията, в която се сменят имената на местности с турски имена у нас?
- Когато в България видите една кампания, която заема големи територии, пространства и много действия, да знаете, че може да е от справедливи подбуди, но е изкривено мислене. Така и в културата правеха реформите - петима измислили един модел, а в цялата система експериментират. Защо, когато не си сигурен в първото, а искаш всички да ги впрегнеш. Какво значи всички бунари в България да се казват по друг начин? Дори и Наполеон е бил по-скромен. Какво ще спечелят - гласове на изборите. Или трябва да се заявят като патриоти при целия този декоративен патриотизъм? На Терминал 2 не можеш да се разминеш от хора. Стана страшно обезсмисляне на думите в България, говорим със страшен хъс, големи работи, а резултати от това няма. У нас обикновено, като знаем, че нещо няма да постигнем, го слагаме като лозунг на нацията. Думите не помагат. А за решението на общинарите, решили да преименуват местности, ще кажа така: Силата на хидравличната система се измерва не от най-широката тръба, а от най-тясната. В един такъв колективен орган един глупак е достатъчен да запуши цялата система.
- При толкова много изявени български музиканти навън как успяват?
- За българина шансът е да бъде концертмайстор. За втора цигулка навън хора си имат. Концертмайсторът е пръв срещу равни, хем е водещ, хем не може да се отделя от колектива. Той е преводач на диригента, прави нещата фини, енергичен. Българите в това отношение са много силни, защото това е съчетание между колективизъм и индивидуализъм, то е на границата.
- Това обаче не пречи ли, когато сме заедно, да сме общество - всеки смята, че има потенциал да бъде първа цигулка, но като колектив не струваме?
- Всички смятат, че могат да бъдат първа цигулка, но малцина са тези. Лошото е, че нашата среда изравнява. Вие може и да кажете нещо умно, вярно, но все ще се намери опонент, който ще твърди обратното. При нас всичко става на две. Българинът не е лош, но е много кибритлия. Много се бие в гърдите, иска да бъде забелязан, същевременно е състрадателен. Българите са се обединявали, когато е имало драматични и трагични моменти. Тогава като че ли потискаме егото си, гледаме по-широко на света. Хубава ни е държавата, защото лесно се постига много.
